МОРЕТО, АХ…

 

 

                            Мислите ми – тревожни чайки

                            останаха там.И още там се вият,

                            там над морските вълни,

                            там над плажа – юлският…

 

                             Крилете им усещат вятъра,

                             носят се по въздушните течения

                             върху песните и звън на  китара,

                             устремени към изгрева… 

 

                             Мислите ми – волни чайки

                             над морето сега се реят,

                             като него необятни –

                             за неговата сила сега копнеят…

 

                              Крилете им умора не усещат,

                              разстоянията преодоляват леко

                              съзвучие и ритъм търсят

                              там, сред магията на морето…

 

                              Мислите ми – песъчинки златни

                               и бяла морска пяна…

                               от вихъра на вятъра понесени

                        се разпиляват като вълна разляна…

 

                               И се губят, губят, губят…

                               в безвремието на мига

                               и търсят стряха да се приютят,

                               но все така се реят, реят…   

 

    

 

    ПИЯНА

 

 

 

Още усещам солта по устните

и солените пръски по лицето,

още пари пясъкът по пръстите

и гали косите ми слънцето…

 

 

Завладяло ме е пиянството на лятото,

от неговата магия съм пленена

и дори да е гневно морето –

от силата на лятното спокойствие

                                       съм стоплена…

 

 

И нека облачно да е небето,

нека се вият чайките тревожни,

с усмивка бие сърцето

в ритъма на капките дъждовни…

 

 

 

 

 ПОД   ДЪЖДА

 

 

Ти чуваш ли ,

капките дъждовни –

разказват те приказка

с незнаен край…

 

Ти слушаш ли

как те навън се изливат

и ни оставят в приказката

наша сам сами…

 

Капчици прохлада

по ходилата ни се стичат,

от мен сънят избяга ,

в съня си – се усмихваш ти…

 

Дъждът небето

свързва със земята,

небето излива

своята любов…

 

Благодатни са

ласките му свежи,

в обятията свои

приема ги – жадната земя…

 

Виждам ги ,

капките дъждовни –

по стъклата те се стичат…

и слушам песента им…

 

 


   ПЯСЪЧНИ   ДВОРЦИ

 

 

Студен е плажът,

морето – бурно,

вълните се издигат

и разбиват гневно…

 

Хиляди русалки сякаш

във вихрен танц се носят
и телата им изящни

между разлюляните вълни искрят…

 

И странно е ,

но дворците пясъчни,

които на плажа

някой построи

 

си там останаха,

останаха си нечии мечти

живи, непокътнати на плажа,

от морските вълни…

 

 

 

 

            ВАЛИ

 

Вали, вали, вали,

небето днес е ядно

и сърдито е,

блузката ми хладно

прилепва мокра

и…чужда…

 

Вали, вали, вали,

в мислите,

в душата,

ядно трепери сърцето,

или е от студа

на…летния дъжд…

 

Вали, вали, вали,

едри капки

се стичат

на бързи струйки

и ме задавят –

защо…ли…

 

 

БОЛИ

 

 

Боли…

когато бос вървиш

по горещия пясък…

 

Боли…

когато пръстите си срежеш

на морска мида…

 

Боли…

когато медузата прекрасна

докосне кожата ти…

 

                      От ласките на

                       слънцето

                       боли…

 

                       Когато

                        гледаш слънцето

                        боли…

 

Щом една почивка

морска, толкова

боли…

 

То от какво е

изтъкан

животът ни?...

 

*  *  *

 

                                         Боли…

                                         ах как боли, когато

                                         изтрезнееш…

 

                                         Когато захвърлиш

                                          напразните

                                          илюзии…

 

                                          Когато осъзнаеш

                                           колко сам си

                                           на този свят…

   

                                                              

 

 

 ПУСТ Е ПЛАЖА

 

 

Не идвам вече на плажа,

той опустя –

опустя в разгара на лятото,

след неповторимостта на мига…

 

Чайките ги няма,

пясъкът – студен,

дори слънцето не изгрява

и бъбривецът – дъжд го няма…

 

Само една усмивка голяма

остана…

и копнежът по недостижимостта

на хоризонта…

 

*  *  *

 

Тръгвам по горските пътеки

следвам зовът на дивото,

ще се стремя към победи не леки,

към висините и билото

на нови, но достижими върхове…

 

 

 
ОБИЧА ДРУГА 

 

 

Колко е тъжно морето!

Напразно протяга

белите си ръце – вълни,

към самотния бряг.

 

Облякло го слънцето

в пурпурнозлатна премяна

с нежност поглежда то

гордия бряг…

 

Няма я на лицето

чудната морска усмивка,

толкова е близо то –

и толкова далече, от брега…

 

О как плаче морето –

разлива широко вълни

брега да прегърне то,

но само пяна остава от

            морски сълзи…

 

*  *  *

 

                                          А брегът – златокосият,

                                          той си има любима –

                                          зелената нежна трева,

                                    в пясъчните си обятия я има!

 

                                           В топла прегръдка

                                           здраво я притиска,

                                           а тя му шепне, без дъх

                                            останала и на

                              пясъчното му рамо се отпуска…

 

 

 

 

ИГРА НА СВЕТЛИНАТА

 

 

Слънчеви лъчи

пронизват зеленината

на старите чинари,

 

като огнени мечове

поразяват тъмнината

и прогонват злите дракони!

 

Вълшебна музика звучи,

родена от ръката,

докоснала нежни струни –

 

свят приказен, човек

където не пристъпва,

само феи танцуват прелестно!

 

Сияние около тях лети –

феи на светлината

гонят слънчеви зайчета,

 

които се пръскат вред по земята –

сякаш са хиляди усмивки,

за да носят радост на хората…

 

 

 

 

 

 МОЯТ ГРАД

 

 

Големият град!Моят град!

Толкова е зелен!

Толкова е забързан и шумен

той отново е млад,

и нов и омаен…

и задъхан е и вечно буден!

И пак си е същият,

достолепно спокоен,

познат и скъп е за мен!

 

Стъпките ми крачат

във нощта – любимо време!

Отвред се излива светлина,

намигват и блестят витрините големи.

Със мене мислите вървят,

как скъпо е всичко наоколо ми!

От улички, иззад дървета, спомени

срещу ми се изправят,

усмихват се лица любими,

като от лента разговорите текат –

как мечтаехме да сме големи,

да покорим мечтаехме светът!

 

Моят град! С крайречните улички,

старите сгради,

потънали в диви лози

и в старите сгради – книжарнички

още откривам

 и потъвам в техния свят…

 

 

 

 

 МЕЧТИТЕ

 

 

 

Вълшебните залези над реката!

Кървавочервеният диск на слънцето

рисува чудно шарката,

онази, магическата, дето

 

очите ни превзема

и душите оплита

в ням възторг и пред дилема

поставя и омагьосва мислите!