Далече... и сама...

 

Уморена вселена е душата ми,
мислите ми галактики подреждат в нея,
но странно разпиляват се в системи,
в които различни слънца греят...

Изгубена в пространството лежа
между земята и небето -
около мене синева,
над мене - космическа безбрежност...

Унесена така оставям се
във вълните на спокойна безметежност
и високо... и далече... издигам се
на крилете на своята самота...

 

***

 

От нозете и капят капчици кръв,
о, как кърви душата...
от острието на живота,
но затова пък е птица крилата
и за нея космосът е тесен…

 

***

 

И приема грешката,
с нея живее,
но никога не я оправдава!

Грешката равновесието
на цяла вселена разклаща,
като малкото камъче колата...

Има грешки и грешчици,
има любов и лицемерие,
има души и душици...

 

 

 

 

Сън на яве

 

Моят сън е сън на яве,
а реалността ми е шеметен вихровъртеж,
чудя се и с мен се чудят -
аз ли съм или сме две,
как издържам на тия обороти...
е как - обичам този шеметен летеж!...

 

 

***

 

Какъв ти Айнщайн и каква ти физика,
вярно - земята дори върти се по нейните закони,
но не хвърляй ме във тази аритметика,
погледа ми светлината постоянно гони,
ала не пресмята скорости и време...
А любовта дори във нета не виртуална,
може да е, а съвсем реална...

 

***

 

Ревеш на ум от възторг
пред необятността на вселената,
мълчиш - в ням възторг
от блясъка на нашата галактика,
да видиш само светлините и веднъж,
ще завали от мечти пороен дъжд...

 

 

 

На дланта ми

 

Когато докосвам простора,
душата ми черпи неземна сила...

Луната на дланта ми каца
всяка вечер и ми нашепва мила,
как да стигна до звездата,
дето отляво там е подранила...

Отпусни душата си на воля
и да полети, остави я...
Отърсила се от умората,
тя ще познае вълшебна сила...

 

***

Нова, пречистена и лека
не знае умора, не и е нужна пътека...
Само просторът е важен,
за да разпери широко крила и е нужен...

 

 

 

 На теб

 

Бях прашинка, изгубена
в пространството,
бях лека и невидима -
сред всемира,
зареяна свободно...

И като космичен прах
посипах се, събрах се -
тук в пространството виртуално,
с усмивка казвам -
Благодаря за огъня,
във теб горящ...

Благодаря, приятели,
че ви има...

 

Нощ

 

И пак нощта - със звездните очи,
наблюдава ни когато тъжни сме
и когато радостта у нас звучи...

Уж спокойна е полегнала в отмора,
уж тишина е и пленително спокойствие,
а прелива от гласове на много хора...

Тишината на нощта ни омагьосва,
примамва ни като мамница в потайна доба,
дори любовта тогава по-красива блесва...

 

 

Когато се видя в очите ти…

 

Искам да бъда попътния вятър
в платната ти...
Искам да бъда слънчевата светлина
в живота ти...
Искам звездата да бъда в нощта,
искам...

Ала съм само влюбена птица,
даряваща те с песента си...
Планета съм само,
уловена в твоята орбита...
И дръзка ще бъда, когато -
когато се видя в очите ти...

 

***

Ала съм дръзка аз
и непокорна ...
Не очаквай спокойствие
и безметежни дни!
Аз съм и вода и огън,
и мълния и гръммм...
Спокойствието значи смърт!

 

 

 

Ти си

 

 

Ти си толкова добър!
Дарявам ти най-красивите си мисли,
най-искреното ми приятелство вземи
и усмивката ми чиста!

Ти си толкова добър!
За мене мрака накара да блести,
в очите ми запали
най-ярките звезди!

Ти вярата събуди
в мен - невярващата,
ти в съня ми запали
огньове върху пепелища!

Ти си толкова добър!
И верен си и всеотдаен
не знам защо повярва в мен,
болката събрала в себе си...

Ти очакваш повече
от мен - нищо неочакващата,
жадуваш радостта - искрящата,
да прилети от неизвестността...

Ти си толкова добър!
Лошата съм аз!
Сърцето ми - поразено е, като от гръм,
и ударите му - за Него са .

 

 

 

 

 

 

Поглед назад

 

 

Счупеното да залепиш -
лепенката ще остане...
Разрушеното да поправиш -
дали по-добро ще стане?...

Ограбени са душите ни,
ако не можем да обичаме...
Самоубиваме душите си,
щом умеем само да мразим!...

И ако Хора сме,
не само на външен вид,
то нека сме -
с отворени сърца,
нека да обичаме и да градим
с любов към другите
мечтите си, делата,
и живота си!...

 

 

 

Черно и бяло

 

Добро и зло - черното и бялото,
радост и тъга - болката и щастието,
непрекъсната стихия във водовъртежа
на жадното и вечно търсещото,
на надпреварата между старото и новото,
изправена лице в лице с разочарованието
и стремежа за неговото надмогване...

 

 

 

 

 

Усмивки

 

Усмивки, усмивки, усмивки -
те са толкова, толкова скъпи,
и все пак - не струват пари...

Усмивки, усмивки, усмивки -
те са прекрасни, хем заразни,
ето ти - от моите вземи!!!!!!!!!!

 

 

 

 

Чаша искрящо вино

 

Нощта след дълъг ден...
огънят в камината гори -
пламъкът душата весели,
изпълва с топлина нощта...
Чашата със вино напълни
и всички грижи забрави,
твоята музика нека звучи...
Топлина се разлива
по изстиналите вени,
нощта се изпълва с мечти...
и спокойствие струи

 

 

 

Твоята музика

 

Безлунни и самотни
твойте нощи,
сън недосънуван, дните ти -
сън жадуван...

Понесени от бриза
мислите ми,
босоноги и с разпилени коси,
дочуват звуците
на реещите се в нощта ноти.

Твоята музика
в пространството трепти
и като нежна ласка
докосва несбъднати мечти,
целува непокорните коси...

 

 

 

 

 

***

 

Моите мечти
и Лунната соната,
вълшебство звучи...

Затварям очи,
за бурята забравям
и търся ярките звезди...

 

 

 

Повтаряй ми

 

За Бога! Искам да го чувам,
твоето - Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Всеки ден, всеки час го жадувам,
всяка минута, секунда всяка - Обичам те!
Очите ми искат да виждат
твоето нежно - Обичам те!
Животът ми искам да изпълниш
с твоето твърдо - Обичам те!
Ветровете свободни довяват
и навяват, пък и отвяват...
С надежда и с вяра -
Обчам те! - искам устните ти да нашепват!

Не вярвам на обещания до гроб!
Вярвам в болката от любов
и във вричането мълчаливо на очите,
но ти повтаряй ми - Обичам те!...

 

 

Ела

 

 

Ела с мен и ти, да надникнем в безкрая
докато ни пуска пътеката сребърна, тая
додето опъва се тънката сребърна връзка
и може да стигне за вечност мечтата ни дръзка.


О, тази пътека я зная,
но и с теб ще потегля по нея,
обичам да гоня безкрая,
мечтите дръзки са ми стихия,
но за вечност аз не мечтая...

 

 

 

 

 

Зaдъханите утрини

 

Чаша чай - и втурва се
неотпочинал и недоспал,
моят делник, бегом полита -

всяка сутрин се спуска
надолу по неизброимите стъпала,
задъхан, наоколо си не поглежда,

а вредом е спокойна красота,
топло се усмихва есента,
шепнат си в клоните златните листа...

Бърза делникът, с времето се състезава -
стартът е неравен,
но не се предава...

Ала днес се сепна, закъсняваше отново,
стъпалата прескачаше по две,
когато сред пътеката -

с друг делник сблъска се!
Той нагоре се изкачваше
и спрял се беше -

не от умора - просто не бързаше...
Гледаше към клоните
на близката бреза...

Но моето време бързаше,
изтрополя надолу,
встрани не пгледна...

Все пак дочу лапичките -
по златните есенни клони
се гонеха катеричките...

 

 

 

 

Петък е

 

Петъците най-обичам,
толкова са нетърпеливи,
от утрото към вечерта тичам
с планове красиви,
преминават мисли разни закачливи,
делничните грижи аз събличам,
приключения във цвят обличам
и се впускам в тяхната палитра
рисувам огненото ново утро
и на слънчевата му музика се отдавам...

 

 

Твоята музика *

 

И тази вечер
болката в главата ми крещи,
пускам песента,
онази с думите вълшебни
и музиката, дето е за мене...

Музиката ти изпълва стаята,
провира се във всяко ъгълче,
прониква дълбоко в мен,
тя е, която създава магията,
тя е и настояще и спомен...

Музиката не признава пространства,
като вятъра се провира през пролуките,
отнема болката и опиянява,
прегръща мислите, мечтите
и с нежната си, властна сила ме пленява...

 

 

 

***

 

Цяла в музиката се разтварям,
ствам лека, като птица -
аз съм музиката!
...и се издигам и политам,
високо над болката,
далече от тъгата,
на люлка от лъчи се залюлявам,
оглеждам се във две очи,
в които музиката ми звучи...

 

 

 

Когато

 

Когато любовта си отиде -
в неделя, четвъртък или сряда,
когато се настани горчивина
в сърцето и нещо засяда
в гърдите и с болезнена
горест погребваш мечтите...

Когато знаеш, че с други се смее
и с други излиза,
и друга на рамото му заспива,
какво, че не обича,
щом усмивкат му от теб си отива,
щом красотата с трясък се разбива...

 

 

 

Спомен

 

Ех, на тази любов гореща
да се отдам изцяло съм готова,
със изгрева на среща
да съм отново и отново...

Слънцето да ме докосва,
топлината му да ме подлудява,
огъня в гърдите да разгаря
и душата ми в усмивка да разтваря...

Лъчите да разпалват оня гъдел
за опияняваща лятна стихия,
в която забравяш за оня вододел
между чувства и емоция...

Къде си лято, слънчевите утрини
къде са и ласките изгарящи,
няма ги шепота и целувките
на устните за любов горящи!

 

 

 

 

Задъханите утрини*

 

Хванах го !
И тази сутрин...
Успях!
Той ме изгледа сърдито,
изпод черните си вежди.
Сърди се -
не съм го уважавала била...
Въздъхна два, три пъти
и потегли...

Прегръдката му е топла,
приятна,
доста е мръсен и прашен,
от денонощните смени,
пък се прави и на страшен:
- Какво ще правиш - казва - без мен?!
Аз съм ти толкова нужен,
давам ти двайсет минути спокойствие...
Погледни навън - красота е !

Навън картините се сменят,
пъстри са - все още есенни,
тази нива изорана е,
ха, там лисица ситни...
Ето го и слънцето иззад баирите
с лъчи разрязва мъглите.
Затварям очи, унасям се...
- Пак не си спала, пак -
потракват колелата на сутрешния влак...

 

 

 

Китка за обич

 

Всяко Здравей!
е Обичам те!

Всяка усмивка
търси очите,

търси в тях думите
скрити, недоизказани...

Всяка дума е цвете
с любов китя букета,

с любов и магия изплитам
обична китка за тебе...

Кога

 

Отдавна не съм същата,
не си тръгнах просто така,
не тръгнах и когато предадена
се чувствах и унизена...

Кога се превърна в болка любовта,
кога калцира се душата наранена,
лутам се в грях и пустота,
защото останах, защото имаш нужда
от мене във дните си...

 

 

 

 

Виртуален свят

 

 

Когато пръстите
докоснат клавиатурата
и мониторът светне,
с удивлението на малко дете,
на жадно за слънце цвете -
съзнанието потъва
в необятното виртуално пространство...

Тогава вече не съм аз,
тогава съм тази, другата,
която вероятно искам да бъда,
тогава срещам тези, другите,
които също сърфират
с двойниците на своите образи...

Невероятен е светът, който се разкрива,
осъществява с лекота мечтите -
пръстите бягат по клавишите -
размиват се на реалността границите,
попадаш в света на фантазиите...

Връщаш се в далечното минало,
попадаш в непознати светове,
завърташ глобуса на земното кълбо
и в космоса политаш, вселената те зове,
дори в душата проникваш на непознато същество...

Нощите ти се превръщат в дни,
дните ти са си същите - все по-банални,
в нета се докосваш до нечии съдби,
в ежедневието търсиш светлини,
които откриваш само
в електронното пространство - уви...

 

 

***

 

Радостта в реала се прелива
и отсреща у второто ти аз,
а може биии имаш и трето,
за което не подозирал си до този час...

Дали, ако за по-дълго
или по-далече се отдалечиш,
от нулите и единиците, ако
смехът ти огласява планините...

Дали аватарът на това ще устои,
или ти - изгубил си способността
да бродиш из горскте усои
и не виждаш вече чара на природата...

 

***

 

Харесвам тази измама,
увлича ме, кара ме често
да забравя колко голяма
е светската пустота...

Търсим или любов
или забрава, търсим
себе си и някой нов
приятел със сродна душа...

***

 

И душата се разтваря цяла
в космоса на виртуала,
и често тялото реално е забравила,
лека и окрилена, прозрачно бяла,
изпълнена с любопитство и жажда
в друг образ и друга същност се преражда!

 

Жажда

 

За грях душата изпитва странна жажда...
пристъпва върху пепелта обладана от спомена
за танца луд върху жаравата...
и възпламенява се у нея адски огъннн -
горещо става в студената ти нощ,
с огъня фффнимавай!

 

 

 

Магия за обич

 

Когато Зорницата във ранна утрин
се усмихне на зората заруменяла,
когато нежните листчета на омайничето,
лице изправят срещу слънцето -
ще съм нарекла твоята любов за себе си,
ще съм изплела нишките, към себе си...
и ще съм се врекла със сърцето си...

 

 

Срещнах очите ти

 

В безветрието на душата
думите в очите не отлитат
разговаря душа с душата,
безмълвни въпросите летят,

потъват в тихата нежност на простора,
събират мъдростта на много хора
и са богати в бедността...

 

 

Гълъби в небето

 

Бели гълъби в небето летят,
под лъчите слънчеви -
невероятно блестят ...

Толкова нежна красота,
толкова разлетяна доброта!
Носят се бели перца...

Нека радост да носят
на горещи сърца
и щастие - много!

 

 

 

 

 Хищна птица

 

Защо винаги се връща,
защо пристяга сърцето
и здраво ме прегръща,
защо променя ми лицето,
защо така ме раздира и обгръща -
като тежка мъгла
върху раменете ми отпуска ръка...

Огънят, от какво се разгаря,
огънят, неукротимо жесток...
Защо пак тази рана разтваря
и сипва в нея жар и ток
разтърсва душата, останала
без сили предадена пак
на болката, здраво корени прокарала
дълбоко в мен ...

Да я прогоня искам,
но не се отказва тя
ноктите и усещам,
вкопчени силно да впива,
като гладна хищна птица,
която бавно глада си засища,
от очите - сълзи не потичат,
само въздухът сякаш се сгъстява -
не достига...

 

***

 

Криле разтваря сетната мечта -
в копнеж изгаря моята душа,
за висината на полета -
за летеж в дълбочината на мечтата...

 

***

 

Вътре в мен друга птица има -
някакъв рядък вид - орлица,
дето не е по-малко хищна птица
и не се смирява лесно...
Болката да преодолява
вече се е научила -
и страдайки, влудява,
онази другата, изчаква -
да и нанесе удара...

 

 

 

***

 

Камъкът дето е камък,
на водата и вятъра поддава -
та какво остава за сърцето,
дето е от болката обзето...

 

 

Ще си

 

Ще бъдеш мечта ненадмината
в бяла и волна самодивска премяна,
ще бъдеш на небето дъгата
грейнала в багри, щастливо засмяна,
живата усмивка на слънцето
ще бъдеш и ручеят през горска поляна...

Ще бъдеш зората във утрото
и огненият залез над житата,
ще си песента на птицата
и изригващият вулкан в далечината,
ще си разцъфнал цвят през пролетта
и искрящ сняг - през зимата...

 

 

 

Да прегърна звездите

 

Летя с крилете на живи и смели мечти
и така в полет високо за топла прегръдка,
аз искам не да докосна - да прегърна всички звезди,
и сърцето от камък уж - вселената да взриви!

Нека звезден дъжд се разлети
и да се посипят парещи искри
на светъл копнеж, сред болка и скреж
до всички изгубени в тихите вечери!

И от всички болящи души
по един феникс искрящ ще излети,
да се изпълнят с трепетни мечти,
и звездна музика за тях да звучи...

 

 

 

 

 

 

Мислите

 

Ах, когато мислите
са кошер разбунен,
много бързо те -
излитат на рояци!
Никога разбунен кошер
покой не намира -
така и мислите -
къде в ред,
къде в безпорядък страшен
се разлитат в различни посоки
и като златни пчелици -
в главата натоварени се връщат...

 

 

 

Студ

 

Ще е така докато отмине
студената полярна нощ,
докато южнякът завее
и покаже нежната си мощ!

Усмивката бавно се връща,
когато съдбата реши -
когато изпрати внезапно
някого леда да строши.

Като онази древна легенда,
в която ламята да погълне
решила на слънцето погледа,
та никога вече да не просветне...

Ала явил се тогава юнакът
и не устояла тя на замахът
и неустрашимата му сила,
пред острието на меча му отстъпила!

И бликнала светлина
от очите на Слънцето!
И се изляла топлина
на Земята в сърцето!