Постинг
20.07.2007 01:23 -
Носеше името на Свети Димитър
Вместо посвещение:
Има хора, които носят светлината в себе си,
а дори не си дават сметка за това,
хора, които могат да бъдат щастливи,
но сами не си позволяват това...
Имам приятел, който незнайно как,
но успя да върне живота в душата ми ,
върна и усмивката, надеждата
и вярата, че светът може да бъде по-добър...
Той много ми напомня за някого,
поразителна е приликата,
поразителна е силата на светлината, която излъчват!
Можеше с часове да стои в градината между корените с натежали по тях червени огромни домати и месести чушки. Наблизо висяха краставиците, ухаеше на зеленина и зреещи плодове. Имаше мъничко столче, на което сядаше, цял се скриваше между зеленчуците и наблюдаваше. Гледаше тихичко приседнал, а очите му се усмихваха.
Децата с любопитство го заобикаляха, изсипваха се направо от улицата - прашни, шумни, с раздърпани дрешки.
- Дядо, пак ли се криеш тук!
- Виж сега - казваше, сякаш им разкриваше някакво тайнство и те утихваха, беше сладкодумен, слушаха го - гледай как излизат! Правят кълбо напред, кълбо назад, за малко поспрат и мижат от слънчев лъч, разтъркват очички и литват към росата да ги измият. Крилцата им са златни, блестят на слънцето като разтопени капки злато. Полетели са отрано още с първото трепване на слънчевите ресници зад баирите. Сега цъфти слънчогледа, слънчевото цвете. Виж ги, златни се връщат, целите посипани в жълтоярък прашец, тупват на прилетната дъска, като огромни тежки дъждовни капки. Носят нектар.
Така разказваше за пчелите - те бяха неговият живот. Сам майстореше къщичките им. Сандъците правеше от чам, можеха да устоят на времето, капаците - от топола, за да са леки, бяха дълбоки, изглеждаха като покриви на истински къщи. После си ги рисуваше сам. Какъв мечтател беше само! Неговото селище на пчелите наброяваше повече от шейсет къщички, беше разположено на самия бряг на Янтра.
Голямата му мечта беше да отлее една мечка. Беше майстор, строеше истински къщи, имаше златни ръце. Някога, във войната, беше правил войнишки паметници - фигури на войници с пушка в ръка и своеобразни мозайки с картата на България. Много се гордееше с това. Искаше само да отлее една мечка и един лъв. Мечката е горско животно, символ на нашите гори. Често поразяваше пчелините. Плашеше я само коса, забита надолу с дръжката насред пчелина. Сигурно и тя вярваше в образа на смъртта, носеща коса. Та неговата мечка щеше да е изправена на задните си лапи, от устата и щяха да излизат пчели, а с предните си лапи тя щеше да се пази, сякаш от тях. А лъвът - лъвът също щеше да е необичаен кошер, с едната си предна лапа трябваше да е стъпил върху атомна бомба...
Такъв беше - невероятен мечтател и фантазьор! Разговаряше с пчелите и гълъбите. Гълъбите бяха заселили целия таван на къщата. Той беше способен да отгледа малките на гълъб, отнесен от ястреб. Топлеше ги в шепите си - такива едни малки, голи, обречени пилета...Дълго дъфчеше житни зърна, да станели на кашичка и с нея пълнеше малките чофчици. В работилницата си им правеше гнезда, там през зимата гореше печка и беше топло. Каква радост изпитваше, когато поникнеха първите им перца! А когато литнеха - очите му се смееха. Обичаше да слуша песента им.
Той чуваше музиката, тя живееше в него. По стените на работилницата му висяха много гъдулки, правеше ги една след друга с много любов. Но те не искаха да свирят. Това го натъжаваше, но не се отказваше - отначало започваше следващата гъдулка.
Носеше невероятна душа. Около него винаги цареше спокойствие и радост. Неволите и грижите в живота не го сломяваха, не го караха да се затваря за света. Домът му грееше! Той можеше да накара всекиго да се усмихне!
Винаги, когато излизах от дома му, от моя дом, до малката портичка в градината ме изпращаше един тигър от камък с остри зъби в зейналата му уста, с предната си лапа затискаше съборена на земята сърна с ей такива очи... А след мен винаги тичаха две дребни и вечно лаещи кученца...
Има хора, които носят светлината в себе си,
а дори не си дават сметка за това,
хора, които могат да бъдат щастливи,
но сами не си позволяват това...
Имам приятел, който незнайно как,
но успя да върне живота в душата ми ,
върна и усмивката, надеждата
и вярата, че светът може да бъде по-добър...
Той много ми напомня за някого,
поразителна е приликата,
поразителна е силата на светлината, която излъчват!
Можеше с часове да стои в градината между корените с натежали по тях червени огромни домати и месести чушки. Наблизо висяха краставиците, ухаеше на зеленина и зреещи плодове. Имаше мъничко столче, на което сядаше, цял се скриваше между зеленчуците и наблюдаваше. Гледаше тихичко приседнал, а очите му се усмихваха.
Децата с любопитство го заобикаляха, изсипваха се направо от улицата - прашни, шумни, с раздърпани дрешки.
- Дядо, пак ли се криеш тук!
- Виж сега - казваше, сякаш им разкриваше някакво тайнство и те утихваха, беше сладкодумен, слушаха го - гледай как излизат! Правят кълбо напред, кълбо назад, за малко поспрат и мижат от слънчев лъч, разтъркват очички и литват към росата да ги измият. Крилцата им са златни, блестят на слънцето като разтопени капки злато. Полетели са отрано още с първото трепване на слънчевите ресници зад баирите. Сега цъфти слънчогледа, слънчевото цвете. Виж ги, златни се връщат, целите посипани в жълтоярък прашец, тупват на прилетната дъска, като огромни тежки дъждовни капки. Носят нектар.
Така разказваше за пчелите - те бяха неговият живот. Сам майстореше къщичките им. Сандъците правеше от чам, можеха да устоят на времето, капаците - от топола, за да са леки, бяха дълбоки, изглеждаха като покриви на истински къщи. После си ги рисуваше сам. Какъв мечтател беше само! Неговото селище на пчелите наброяваше повече от шейсет къщички, беше разположено на самия бряг на Янтра.
Голямата му мечта беше да отлее една мечка. Беше майстор, строеше истински къщи, имаше златни ръце. Някога, във войната, беше правил войнишки паметници - фигури на войници с пушка в ръка и своеобразни мозайки с картата на България. Много се гордееше с това. Искаше само да отлее една мечка и един лъв. Мечката е горско животно, символ на нашите гори. Често поразяваше пчелините. Плашеше я само коса, забита надолу с дръжката насред пчелина. Сигурно и тя вярваше в образа на смъртта, носеща коса. Та неговата мечка щеше да е изправена на задните си лапи, от устата и щяха да излизат пчели, а с предните си лапи тя щеше да се пази, сякаш от тях. А лъвът - лъвът също щеше да е необичаен кошер, с едната си предна лапа трябваше да е стъпил върху атомна бомба...
Такъв беше - невероятен мечтател и фантазьор! Разговаряше с пчелите и гълъбите. Гълъбите бяха заселили целия таван на къщата. Той беше способен да отгледа малките на гълъб, отнесен от ястреб. Топлеше ги в шепите си - такива едни малки, голи, обречени пилета...Дълго дъфчеше житни зърна, да станели на кашичка и с нея пълнеше малките чофчици. В работилницата си им правеше гнезда, там през зимата гореше печка и беше топло. Каква радост изпитваше, когато поникнеха първите им перца! А когато литнеха - очите му се смееха. Обичаше да слуша песента им.
Той чуваше музиката, тя живееше в него. По стените на работилницата му висяха много гъдулки, правеше ги една след друга с много любов. Но те не искаха да свирят. Това го натъжаваше, но не се отказваше - отначало започваше следващата гъдулка.
Носеше невероятна душа. Около него винаги цареше спокойствие и радост. Неволите и грижите в живота не го сломяваха, не го караха да се затваря за света. Домът му грееше! Той можеше да накара всекиго да се усмихне!
Винаги, когато излизах от дома му, от моя дом, до малката портичка в градината ме изпращаше един тигър от камък с остри зъби в зейналата му уста, с предната си лапа затискаше съборена на земята сърна с ей такива очи... А след мен винаги тичаха две дребни и вечно лаещи кученца...
Носеше красотата в себе си
Носеше името на Свети Димитър
Той носеше десетина екземпляра от поемат...
Носеше името на Свети Димитър
Той носеше десетина екземпляра от поемат...
Не мога да пиша коментари, но има неща, които не мога да подмина, този пост е един от тях. Радвам се, когато чувам за такива хора, защото това дава надежда.
Защо понякога живота е измама
Изпълнен е с гадост и лъжи
Защо понякога е радост и наслада
За нашите измъчени души
цитирайЗащо понякога живота е измама
Изпълнен е с гадост и лъжи
Защо понякога е радост и наслада
За нашите измъчени души
Когато споделиш топлината,
когато заразяваш с любов,
сякаш се разрежда тъмнината
и живота е по-малко суров...
цитирайкогато заразяваш с любов,
сякаш се разрежда тъмнината
и живота е по-малко суров...
Радвам се, че има такива хора и ни представяш един от тях! Много талантливо написано!
Поздрави!:)
цитирайПоздрави!:)
Усмивката е светлина,
има хора, които не се усмихват,
но усмивката е в очите им,
лицата им са сякаш озарени от нея.
С такива хора се чувстваш невероятно спокойно...
цитирайима хора, които не се усмихват,
но усмивката е в очите им,
лицата им са сякаш озарени от нея.
С такива хора се чувстваш невероятно спокойно...
Търсене
За този блог
Гласове: 26550
Блогрол
1. Блогът с вълшебства
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето