Караше колата машинално. Пътят към къщи и беше до болка познат. Кормилото, сякаш само знаеше кога и накъде да завие. Газта, спирачката, педалите сами поддаваха преди още да е отпуснала крака си върху тях. Картините и хората около нея бяха едни и същи, както всеки ден. Понякога се забавляваше, като търсеше различното с поглед, но днес не виждаше нищо наоколо си. Радослава бе имала тежък ден. Всъщност дните в болницата винаги са тежки. Но днес стана свидетел отново на личната трагедия на своя пациентка. Лекуваше я години. Името и беше Марина, на 33, а съпругът и бе на около четиридесет. Почти осем години живееха с копнежа за свое дете. накрая се получи, понякога и в медицината ставаха чудеса – Марина щеше да стане майка, излъчваше щастие и очарование, цъфтеше. Като неин лекар, не само изпитваше удовлетворение, но и искрено споделяше радостта и. До днес. Днес Марина изгуби детето си. Радослава се опитваше да облекчи болките и, но нямаше обезболяващо за онази болка, която четеше в очите. Ясносините очи на Марина осъзнаваха неизбежността на случващото се и в същото време умоляваха и гледаха с една отчаяна надежда.

           В главата на Радослава отново изникна образът на онази жена. От къде я познаваше?...

            Господи! Тоя от къде се появи! Спирачки! На косъм!

            Спомни си пак зловещото и лице и думите:” Аз вземам душите им!” и усмивката – злорадство и тържество… Беше виждала това лице. Сънят от предната нощ отново погълна мислите и. Обикновено не сънуваше, нямаше време за това. Спеше малко и сънят и беше здрав и ползотворен. Но снощи и се яви тази жена… Спомни си, докато слизаше от колата. Невероятно! Защо сега, отново…

           Домът и я очакваше в тишина и спокойствие. Включи телевизора и се отпусна в удобния фотьойл, вдигна крака на табуретката. Имаше нужда от почивка. Дори не видя какво вървеше върху екрана.

            Беше си спомнила. Мислите и я върнаха в онова лято след гимназията. Нова любов, вълнуващи трепети. Четене… Е, в медицинския се влизаше трудно, но тя беше подготвена, справи се. Всичко се подреждаше бързо и като, че ли по план. Но … както кават старите – много хубаво, не е на хубаво. Когато разбра, че е бременна, първата и мисъл беше – Не може да бъде! Господи, защо на мен, защо точно сега?! Беше объркана, изпадна в ужас. Не знаеше какво решение да вземе. Това беше първият сериозен казус, който съдбата поставяше пред нея.

             Имаше добри, много добри родители, но беше се научила сама да взема своите решения. Беше на осемнайсет – пред нея беше целият живот. Мозъкът и пламна от мисли. Първо отиде на лекар – беше груб и очите му гледаха нахално и студено. Имаше нужда да говори с лекар – човек. Не познаваше никого и разгледа имената на всички гинеколози в градската болница. Реши, че ако е жена ще е по-отзивчиво сърцето и. Отново си взе час. Оказа се стара и грозна, а очите и гледаха с презрение. Лекарката я попита ( гласът и стържеше неприятно ) кой е бащата и знае ли – отговори и, че няма намерение да му казва. Какво смята да прави, бе следващият и въпрос през зъби – аборт, беше нейният отговор. Срещна очите на лекарката – гледаха я с ненавист, може би, тогава и се струваше така, определено не можа да поговори с нея, а я интересуваха толкова неща! Скоро започнаха студентските бригади. Замина и тя. Щяха да продължат месец. Всичко и беше ново и интересно. Запозна се снови хора. Работата не бе лека – връзваха лен на снопове и ги редяха на големи купи. Вечерите бяха изпълнени със звезди и песни. Тя тихо казваше стиховете на Яворов, акомпанираше и китара… Забавно и беше. Играеха се много карти, а тя умееше да хвърля пасианси, не изпускаше чашата с коняк и цигарата ( тогава пушеше ). Всички я обикнаха, умееше да печели приятели, сърдечна беше, винаги се усмихваше… Внимателно се взираше в колегите си, гледаше им на карти и им казваше това, което искаха да чуят. Вероятно затова и вярваха, че познава… Но… още не беше решила какво ще прави и това я мъчеше. Реши на първо време да не казва на бащата, а и той дори не позвъни, не я потърси…Вероятно той би поел своята отговорност, но тя бе прекалено горда, за да приеме такава “любов”. Трябваше да се справи сама. До този момент си бе мислила, че за нищо на света не би направила аборт. Ясно съзнаваше рисковете, а и смяташе аборта за убийство. Какво щеше да прави сега? Денем я поглъщаше работата, нощем до късно стоеше с компании, за да остава насаме с мислите си по за кратко. Ала това не излизаше от главата и непрекъснато. Подреждаше всички възможни варианти, като пъзел – ако роди детето и ако не го роди… какво тогава… Преди бригадата бе казала на майка си, все пак. Беше изненадана от спокойствието, с което майката прие новината. Каза и, че ще приеме всяко нейно решение и ще бъде с нея, но все пак решението трябваше да вземе сама. Какво трябваше да стори? Как да постъпи?

           Радослава се сепна и излезе от унеса си. На вратата се звънеше. Нейните приятелки – няколко симпатични баби от блока идваха за вечерното мерене на кръвното. Понякога бяха леко досадни, но тя ги беше научила така. Не пропускаха да я навестят, мереше им кръвното, казваха и за болежките си, препоръчваше им нещо ново, ако имаше излязло по аптеките. Лекуваше самотата им с думи, пускаше им някой от ония никога не свършващи сериали и ги черпеше със сладки, сок и плодове.

           Тази вечер техните истории, каточе ли, бяха по-дълги от обикновено. Най-накрая си тръгнаха, а тя влезе в банята. Хладният душ се плъзна по раменете и, прегърна тялото и. Кожата и, сякаш, изпитала жажда, пиеше от бодростта му. Затвори очи и остави водата да целува лицето и. Ала образът на оная жена пак се появи, за да я върне отново назад във времето. Решението и беше на везна, даваше си сметка колко трудно ще и бъде, ако задържи детето. В същото време везната натежаваше към аборта – какво пък няма да е първата, нито последната. Така щеше да има време да учи, да работи, да устрои живота си… да създаде условия, за да отгледа дете и да е готова за това… След дълги терзания, тя реши да задържи детето и изпита облекчение. В момента, в който прие тази мисъл я облада невероятно спокойствие.

           Завъртя крана на душа и водата спря. Потъна в меката хавлия и само след миг бе в прохладните чаршафи.

           В онази нощ на бригадата, сънува странен сън  - сънува старата лекарка – даваше и някаква огнена течност и странно се усмихваше. На следващи ден по време на работа получи кръвоизлив. Беше грозна картина. Направи спонтанен аборт…

           Сега тази жена отново идваше в съня и. Минали бяха толкова години… Сега и говореше:” Аз вземам душите им!”…

           Коя беше тя? Съдбата ли, която се явяваше в решаващи моменти от живота ни? Нима очакваше отново от нея да вземе важно решение? Чии души вземаше – на тези ли крехки неродени, но все пак живи създания?...

           На следния ден бе дежурна в родилното. Денят течеше сравнително спокойно. Работата тук бе удоволствие, въпреки, че имаше и тежки раждания, и операции – всяка болка тук най-често бе скривана от усмивка и упование. Предния ден млада майка беше родила близнаци, момченце и момиченце. Бяха хубави, здрави деца, но теглото им с малко беше под нормата. Поставиха ги в кувьоз. В днешния следобед се разбра, че майката си е заминала. Беше влязла да ражда в последния момент, всичко беше станало толкова бързо, че не бяха успели да запишат данните и, а сетне бяха забравили. Днес я потърсиха, за да оправят документите. Беше изчезнала. Беше изоставила децата си. Някои отчаяно копнееха за дете, за рожба, която да притиснат до сърцето си, а други – как им даваше сърце – изоставяха децата си…

           Радослава отиде да види децата. Детската лекарка беше в паника. Децата бяха клинично здрави, а телцата им се отпускаха, щяха да ги изпуснат… Не откриваха причината и не знаеха какво да сторят… Радослава отвори единия кувьоз, въпреки правилата, докосна една малка ръчичка, после още една, гърдичките и коремчето, краченцата. Пръстите и нежно галеха детето. Малкото телце се отдаде на топлината на ръката и. Тя усети как се връща животът в него – премина по фибрите и на нейното тяло. Същото направи с второто дете.

            - Мисля, че страдат – каза. – Сякаш разбират, че са изоставени… нужна им е много любов…