Проклето лято!

Не е проклето лятото,
Съдбата така е начертала...
Сърцето цялото
в болка е заляла...

Блестят парченца кристални,
капчици кръв
от босите стъпки безшумни,
обагрят цветята,
без цвят останали...

Лъчите забравени на луната
сиротни пръсти докосват,
улавят светлината,
пътечка проправя си душата...


Вятър

Вятър бие по вратите,
вятър събаря стените,
вятър разпилява мислите...
като светулки,
рой искрици в мрака,
чиято топлина
слепецът - поет чака,
за да вдъхне душа на
немите гъдулки,
висящи по стените
на работилницата на
местния Страдивариус... 


Ти ли си?

Аз ли? Да, аз съм?
Онази
невидимата,
дето прелита нощем
на пеперудени крила,
върху аромата
на крехки нощни цветя
и се посипва в съня ти,
като златен прах
от звездите и бледната луна...
Дали не бях? Не, не бях.
Аз съм!
Дойдох с усмивката
на зората прекрасна,
с вятъра южен дойдох,
на светлия ден с магията,
с букет от слънчеви лъчи,
на много парещи искри
се разпилях,
за да разпаля жаждата
която търси извора жив
на Надеждата
и красотата...



Уви... сън било е...

Да, сън било е.
Сън било е слънцето на хоризонта.
Сън било е лудото пиянство,
само на коляното, белегът от раната,
белегът остана
и се промъква към душата...

Сън магията била е,
сън - луната бяла,
сън - целувката от шоколад
и кафето на канела с аромат...
Капка росна
върху розово листо е бил сънят.

Слънцето изпи го с жарки устни.