Седем ризи самодивски,

седем са венците

и мелодиите магически

са седем...

Повярвала

събличам ризите –

с доверие,

с любов,

със всеотдайност...

Свличат се от раменете,

ризите кенареноефирни,

тежко на земята падат дантелите,

лудостта на танца край огньовете,

като пламък буен

затихва с всяка

съблечена риза и венец захвърлен.

И сред аромата на тревите диви

прибират се крилата,

краката боси здравецът залива

и усещат твърдостта на земята.

Сред диви божури

и сред перуники

отива си самодивата –

идва жената...

отмила магията –

само мелодиите вълшебни съхранила

дълбоко вдън душата,

сутрин с тях да пали зората,

вечер – бледата усмивка на луната...

В нежността на пръстите и

ще звучат с всяко ласкаво докосване,

в сънищата ще ехтят,

като далечен спомен от омагьосване...