Как хубаво говорим си със тебе,
дори и да мълчим -
най-ясно се разбираме,
докосват се душите
изгарят в ново сливане,
играят като светулки във нощта
и отмалели притихват с утринта...

Тревожна сянка трупа облаци
във твоите очи
и странна болка сключва
в безпокойство твоите вежди.

Усмихвам се - аз съм
просто пролетта... идвам
да разтворя с ласка
цвета на твоята усмивка,
в бурен устрем отминавам,
не мога да се удържа,
няма и да спра...
аз зная ти очакваш
даровете тежки на есента...

Как хубаво говорехме си с тебе,
сега разбиращо мълчим,
онемели душите ни копнеят
да бъдат светулки във нощта
и да се слеят - но със Любовта,
която отиде си със утринта...