Горчеше, болеше, крещеше,
онова усещане за неизбежност,
душата с остри нокти дереше,
ридаеше нямо и безутешно...

После - падна мрак и тъмно беше
и в черния хаос на душата
една песен космос плахо редеше,
космос в хаоса на нищото.

Тогава лъч топлина се протегна
през морето от болка,
тогава лъч светлина спусна мост
и слезе по него усмивка.

Пусто и глухо е в есента на чувствата,
не горчи - безвкусно е,
дори не боли, само след лятото циганско,
тихо и дълго вали...