Аз никога няма да си ида.
Tихичко ще си стоя във ъгъла
като притихнала на дъното мида,
като нещо истинско във океана,
забравено и скъпоценно...
Ще съм тиха усмивка разляна
като топла вълна преди изгрев,
ще съм морската пяна -
бяла и чиста, на чайка напев
ще съм...
Ще ме имаш
винаги в най-дълбоките мисли,
в най-скришното кътче ще ме пазиш,
ще ме болиш
и тихичко, наум,
с мен ще разговаряш...

...и когато ме потърсиш,
когато поискаш
отново да ме срещнеш...
ще съм потънала дълбоко
в миналото,
в красивото,
в доброто...
като старо имане - дълбоко
в земята...
За да достигнеш до него -
трябва да си отдадеш душата...

...Красиво сбогуване с прелестта на едно несътворено тайнство, останало недосегнато от случването, и точно затова обещаващо вечност...

... красиво сбогуване - сбогуване докоснало най-тънките струни на душата ми от силното чувство на приятел - сродна душа :) ... а може би скъп бисер - надежда... или ново начало... кой знае - може би ...

В старобългарски "С Богом!" - е добро пожелание ("Бог да бъде с теб, да ти помага!")... защо ли сме променили смисъла - може би защото се е използвало, когато хората тръгват на далечен път... и все пак - винаги има завръщане ... :)

...Винаги има завръщане, да...Когато то е с Божията милистиня...Но когато няма ответност, има само път напред, който носи спомена, но не като тягостен товар. А като нежен полъх на минали красиви дихания...