Не искам да те пазя аз от себе си -
искам да съм аз стихята, която да те отнесе...

Храмът, в който с теб се поклонихме,
бе нощното небе и светлината на звездите,
венча ни топъл летен дъжд и пяхме,
пяхме под акомпанимента на вълните...

Слънцето и изгрева, и първите лъчи
над хоризонта, и пенливите вълни,
светлината разпръсна нощното вълшебство,
зорницата остана да светлее над морето.

Роди се бисерът във мидата -
от парещата болка,
любовта не бе убита от тишината
и от хапещите камшици на омразата.

Не искам да те пазя аз от себе си -
искам, като вълна непокорна отново да се връщам...

И дано те чака твоят бряг!

Вълната винаги се връща, за да си иде отново...
а брегът, той ... се отдава на всяка вълна ;)