Постинг
23.08.2009 09:54 -
Жажда
Автор: qbylkovcvqt
Категория: Изкуство
Прочетен: 2632 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 23.08.2009 09:59
Прочетен: 2632 Коментари: 9 Гласове:
3
Последна промяна: 23.08.2009 09:59
Градчето беше толкова малко, че всички в него се познаваха. Знаеха се кой къде живее и каква кола кара, кой къде работи и колко получава, чия жена е по- по- най-... и коя не става... Всеки знаеше за другия повече отколкото за себе си. Всеки гледаше какво другият прави и дали го прави добре. Всеки беше под лупата на така нареченото общество и някак неусетно приемаше рамките и ограниченията му, стесняваше кръгозора си и се затваряше в тоя мъничък свят. Дори любовта в сърцата на хората първо се оглеждаше в огледалото на другите, вместо в очите на любимите хора.
Градчето беше толкова малко, че дори, ако поискаш да сгрешиш, щяха да те отстрелят преди крачка да си сторил. Не че праведници бяха всички, но изпитваха задоволство при грешките и несполуките на другите... Бунтът и красотата живееха все още само у малкото младежи останали тук.
Тя беше съхранила младостта в душата си. Той беше съхранил нея в сърцето си. Срещаха се на оживени места, в самия център на града, пред очите на всички. Сядаха някъде на кафе или джин и дълго разговаряха. Често се прекъсваха или говореха едновременно. Странно беше, колко неща имаха за казване... Той говореше, говореше, говореше, а очите му, те друго и казваха. И тя се взираше внимателно в тях, слушаше какво те и говорят. На моменти ъгълчетата им се свиваха, усмихваше се с очи. "Какво?" питаше я, забелязал усмивката в нейния поглед, "Нищо." - отговаряше и оставяше очите им да разговарят... А край тях течеше животът на малкия град. Виждаха кой минава, кога, на къде и с кого - толкова дълго стояха, че виждаха ммного неща, дори и за самите себе си.
Понякога вечер излизаха извън града, имаше височина, място, от което се виждаха светлините му нощем. Виждаха се и светлините на околните квартали и селца и някъде там се преливаха със светлините на небето. Беше безкрайно море от звезди, светещо сякаш в черна бездна. Тези звезди бяха и в душите им и силно ги горяха и изпепеляваха...
И тази вечер излязоха извън града, но не я заведе при звездите. Беше топла есенна вечер. То и звезди нямаше. Бяха в някаква нива, от която каквото беше имало засято отдавна беше прибрано. Миришеше на земя и отиващо си лято. Бяха сами, далече от малкия град, сами, далече от целия свят. В такива моменти, тя не виждаше нищо и нищо не чуваше, не я вълуваше нищо друго освен любовта му, раздаваше се и напълно му отдаваше душата си. Но той се смути. Някой приближаваше към тях. Беше явно притеснен. Все пак беше женен мъж. Имаше добри позиции в обществото на малкия град. И... всички познаваха колата му. Тръгнаха си набързо, мълчаливо и на тъмно, без светлини... Позволиха тъмнината да се прокрадне в сърцата им. Когато слязоха в града и пооправиха външния си вид, така че да изглеждат лицеприятно, точно като изгубените души на малкия град, забелязаха, че му няма обувките. Беше ги забравил, там, някъде там в онази нива. Как щеше да се прибере в къщи без обувки!
Върнаха се и след известно обикаляне намериха мястото. И обувките намериха. А оня човек си беше още там. Включи дългите и приближи колата. Любопитството надви - "нека го разберем тоя какъв е!".
Насред пустата нива се поклащаше, оцелял като по чудо от комбайна, слънчоглед.
Градчето беше толкова малко, че дори, ако поискаш да сгрешиш, щяха да те отстрелят преди крачка да си сторил. Не че праведници бяха всички, но изпитваха задоволство при грешките и несполуките на другите... Бунтът и красотата живееха все още само у малкото младежи останали тук.
Тя беше съхранила младостта в душата си. Той беше съхранил нея в сърцето си. Срещаха се на оживени места, в самия център на града, пред очите на всички. Сядаха някъде на кафе или джин и дълго разговаряха. Често се прекъсваха или говореха едновременно. Странно беше, колко неща имаха за казване... Той говореше, говореше, говореше, а очите му, те друго и казваха. И тя се взираше внимателно в тях, слушаше какво те и говорят. На моменти ъгълчетата им се свиваха, усмихваше се с очи. "Какво?" питаше я, забелязал усмивката в нейния поглед, "Нищо." - отговаряше и оставяше очите им да разговарят... А край тях течеше животът на малкия град. Виждаха кой минава, кога, на къде и с кого - толкова дълго стояха, че виждаха ммного неща, дори и за самите себе си.
Понякога вечер излизаха извън града, имаше височина, място, от което се виждаха светлините му нощем. Виждаха се и светлините на околните квартали и селца и някъде там се преливаха със светлините на небето. Беше безкрайно море от звезди, светещо сякаш в черна бездна. Тези звезди бяха и в душите им и силно ги горяха и изпепеляваха...
И тази вечер излязоха извън града, но не я заведе при звездите. Беше топла есенна вечер. То и звезди нямаше. Бяха в някаква нива, от която каквото беше имало засято отдавна беше прибрано. Миришеше на земя и отиващо си лято. Бяха сами, далече от малкия град, сами, далече от целия свят. В такива моменти, тя не виждаше нищо и нищо не чуваше, не я вълуваше нищо друго освен любовта му, раздаваше се и напълно му отдаваше душата си. Но той се смути. Някой приближаваше към тях. Беше явно притеснен. Все пак беше женен мъж. Имаше добри позиции в обществото на малкия град. И... всички познаваха колата му. Тръгнаха си набързо, мълчаливо и на тъмно, без светлини... Позволиха тъмнината да се прокрадне в сърцата им. Когато слязоха в града и пооправиха външния си вид, така че да изглеждат лицеприятно, точно като изгубените души на малкия град, забелязаха, че му няма обувките. Беше ги забравил, там, някъде там в онази нива. Как щеше да се прибере в къщи без обувки!
Върнаха се и след известно обикаляне намериха мястото. И обувките намериха. А оня човек си беше още там. Включи дългите и приближи колата. Любопитството надви - "нека го разберем тоя какъв е!".
Насред пустата нива се поклащаше, оцелял като по чудо от комбайна, слънчоглед.
1.
анонимен -
zdravei. . . otnovo romantika. . . ...
23.08.2009 14:51
23.08.2009 14:51
zdravei...otnovo romantika...blagodarq ti....haresa mi.... a toi slan4ogled mi napomni edin drug slan4ogled, koito kato se pribirahme ot selo... sede6e sam..i star4e6e nad pustata niva...
цитирайСамотници. Като самотния слънчоглед.
цитирай...значи те така си обичат слънчогледите... в пустите ниви... ;)
цитирай... да вероятно е така, сега се замислих за това...
цитирай
5.
анонимен -
tiiiiiiiiii otkade znae6 4e sam ...
23.08.2009 15:16
23.08.2009 15:16
tiiiiiiiiii otkade znae6 4e sam toma nevernii
цитирайподушвам
цитирай
7.
анонимен -
amiiiiiiiii poznala si. . . . az 4...
23.08.2009 15:19
23.08.2009 15:19
amiiiiiiiii poznala si.... az 4esto se nari4am taka
цитирайСигурна бях... нооо блажени са тези дето са повярвали без да са видяли... :)
цитирай
9.
анонимен -
ne pipna li. . ne pomiri6a li. . ne ...
23.08.2009 15:28
23.08.2009 15:28
ne pipna li..ne pomiri6a li..ne vidq li...ne vqrvam...ami takava sam si
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 26550
Блогрол
1. Блогът с вълшебства
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
