Постинг
25.08.2009 23:50 -
Обичам те
И тази сутрин му открадна вестника още с влизането си. Поглеждаше го скришом и очите и се смееха. Разлисти страниците и погледът и пробяга по заглавията. През това време купето се изпълни, влязоха и други от колегите, и някои редовни пътници, с които пътуваха всяка сутрин. Срещу нея беше седнала възрастна жена, която ги наблюдаваше с интерес, само тя беше непозната и си личеше колко и се приказва, едва се сдържаше. Той още си търсеше очилата и си мърмореше, всяка сутрин беше така. Вдигна глава и го погледна:
- Пак са на главата ти - смееше се - правиш ли се...
- Уффф, не бе, амааа...
Влакът потегли сред шеги и цигарен дим (тогава се пушеше дори и във вагоните за непушачи). Тя заряза вестника и погледът и забяга из нивите. Там, където се виеха кълбета мъгла и се стелеха като бял змей почти успоредно на хълмовете, там някъде се криеше реката, а над самите хълмове скоро щеше да се покаже слънцето.
В купето утихнаха, тя се върна при тях, колегата разказваше сутрешния си виц. Всяка сутрин ги разсмиваше, ако не с виц, то с някоя история от живота си или от Балкана, балканджия беше. За махалата, в която имаше къща разказваше, че има уникални личности. "Хората там са различни - казваше - живеят в друго измерение. Не носят часовници. Богатството им е в благата дума, пък приказливи са. Живеят с малко и щастливи са. Не знаят какво е кражба. Гостоприемни. Особняци и чешити. Ех, що не съм Чудомир, че да ти ги опиша." Тази сутрин го мореше жажда и затова беше започнал да разказва за снощните си приключения:
- Редя си градинката. Да знаете каква градинка само! И тъкмо ми се усладила работата, иде съседското дете и вика: "Чичо Пенко, тати те вика да преместите лимона." Добре, миличка, казвам - ще дойда след малко. Е да ама, детето стои, не си тръгва.- Какво има, още нещо ли поръча татко ти? "Чичо Пенко, - гледа ме то някак смутено - ама... ама ние нямаме лимон..." Ама и комшията един! То това - парола, ама то дете! Никой не ни разбра какъв лимон ще местим!
Минаха моста, наближаваха. Той пак взе нещо да търси, все нещо губеше или забравяше... Бабата срещу нея най-сетне намери повод да се обади:
- Ще видиш ти, момче, като станеш на моите години!
На следния ден беше рожденният му ден. Стана и весело:
- На колко години си ти? - попита жената и се вгледа в лицето и. Даже очите и бяха уморени. Не можеше да определи възрастта и, но определено изглеждаше състарена.
- Шейсет направих... - жената заговори нещо - но не я чу...
Тя стрелна колегата си с поглед. Очите и се смееха. Работеха почти двайсет години заедно и твърде добре се знаеха. Разбираха се добре и без думи. Той на следващия ден щеше да навърши шейсет. Нямаше един бял косъм на главата си. Тя самата, дето можеше и дъщеря да му бъде, вече криеше белите си коси с весели боички. Жената срещу нея го нарече момче. Загледа се в него. Ми момче си беше. Благодарение на него денят на всички започваше с усмивка. Беше от хората, които носят светлината у себе си.
Когато слезеха от влака на път към службата успяваше да разкаже още някоя история. Улавяше го с поглед, винаги знаеше към кого са насочени историите. Понякога бяха за нея, друг път за друг. Умееше да покаже пътечката към светлината, чрез историите си, даже и да разголваше своята душа така... Тя не беше разбрала кога той беше проникнал в болките и, но думите му я спасяваха от собствените и бесове. Както някога в първия и работен ден... и тогава я спаси - счупи си тока на сандала, беше много смешно. Той и го направи. Дори имената си не знаеха още...
...Само за собствената си болка никога не говореше. Как живееше с нея и как я носеше, единствено той си знаеше... И двамата му синове почиваха в един гроб. Големият - мотори, скорости. След години малкият. Казаха - сърдечна недостатъчност...
- Пак са на главата ти - смееше се - правиш ли се...
- Уффф, не бе, амааа...
Влакът потегли сред шеги и цигарен дим (тогава се пушеше дори и във вагоните за непушачи). Тя заряза вестника и погледът и забяга из нивите. Там, където се виеха кълбета мъгла и се стелеха като бял змей почти успоредно на хълмовете, там някъде се криеше реката, а над самите хълмове скоро щеше да се покаже слънцето.
В купето утихнаха, тя се върна при тях, колегата разказваше сутрешния си виц. Всяка сутрин ги разсмиваше, ако не с виц, то с някоя история от живота си или от Балкана, балканджия беше. За махалата, в която имаше къща разказваше, че има уникални личности. "Хората там са различни - казваше - живеят в друго измерение. Не носят часовници. Богатството им е в благата дума, пък приказливи са. Живеят с малко и щастливи са. Не знаят какво е кражба. Гостоприемни. Особняци и чешити. Ех, що не съм Чудомир, че да ти ги опиша." Тази сутрин го мореше жажда и затова беше започнал да разказва за снощните си приключения:
- Редя си градинката. Да знаете каква градинка само! И тъкмо ми се усладила работата, иде съседското дете и вика: "Чичо Пенко, тати те вика да преместите лимона." Добре, миличка, казвам - ще дойда след малко. Е да ама, детето стои, не си тръгва.- Какво има, още нещо ли поръча татко ти? "Чичо Пенко, - гледа ме то някак смутено - ама... ама ние нямаме лимон..." Ама и комшията един! То това - парола, ама то дете! Никой не ни разбра какъв лимон ще местим!
Минаха моста, наближаваха. Той пак взе нещо да търси, все нещо губеше или забравяше... Бабата срещу нея най-сетне намери повод да се обади:
- Ще видиш ти, момче, като станеш на моите години!
На следния ден беше рожденният му ден. Стана и весело:
- На колко години си ти? - попита жената и се вгледа в лицето и. Даже очите и бяха уморени. Не можеше да определи възрастта и, но определено изглеждаше състарена.
- Шейсет направих... - жената заговори нещо - но не я чу...
Тя стрелна колегата си с поглед. Очите и се смееха. Работеха почти двайсет години заедно и твърде добре се знаеха. Разбираха се добре и без думи. Той на следващия ден щеше да навърши шейсет. Нямаше един бял косъм на главата си. Тя самата, дето можеше и дъщеря да му бъде, вече криеше белите си коси с весели боички. Жената срещу нея го нарече момче. Загледа се в него. Ми момче си беше. Благодарение на него денят на всички започваше с усмивка. Беше от хората, които носят светлината у себе си.
Когато слезеха от влака на път към службата успяваше да разкаже още някоя история. Улавяше го с поглед, винаги знаеше към кого са насочени историите. Понякога бяха за нея, друг път за друг. Умееше да покаже пътечката към светлината, чрез историите си, даже и да разголваше своята душа така... Тя не беше разбрала кога той беше проникнал в болките и, но думите му я спасяваха от собствените и бесове. Както някога в първия и работен ден... и тогава я спаси - счупи си тока на сандала, беше много смешно. Той и го направи. Дори имената си не знаеха още...
...Само за собствената си болка никога не говореше. Как живееше с нея и как я носеше, единствено той си знаеше... И двамата му синове почиваха в един гроб. Големият - мотори, скорости. След години малкият. Казаха - сърдечна недостатъчност...
1.
анонимен -
zdravei. . otnovo hubav razkaz. . ., ...
26.08.2009 10:10
26.08.2009 10:10
zdravei..otnovo hubav razkaz..., nooo tajen
цитирайтъгата и радостта могат да живеят заедно...
цитирай
3.
анонимен -
daaaaaaaaaa mogat. . . ama az gledam ...
26.08.2009 13:44
26.08.2009 13:44
daaaaaaaaaa mogat... ama az gledam da navblqgam pove4e na radostta i smeha v svoq jivot
цитирайТака и трябва! :):):)
цитирайИма ли такива хора? Носят светлина за другите, а своята болка крият.
цитирайНаписах тези редове ей така, май не ги дообмислих, можеше да се получи по-добре. Но... ДА Това е един от най-светлите човеци, които познавам. Историята е до болка истинска, а аз май не го представих както ми се щеше. mamas с тъгата си по своя изгубен приятел ми изпрати тези мисли и споделяйки за семейството му и за тяхната мъка... Замислих се, че всеки сам изгражда своите защити срещу болката...
Да, има светли хора, познавам и други такива. Те не живеят за себе си, стоят високо над дребнавостите и суетата, те живеят, за да видят покълнала у другите посятата у тях светлина. А собствената им болка... не мисля, че я крие...просто няма думи, с които да говори за нея...
цитирайДа, има светли хора, познавам и други такива. Те не живеят за себе си, стоят високо над дребнавостите и суетата, те живеят, за да видят покълнала у другите посятата у тях светлина. А собствената им болка... не мисля, че я крие...просто няма думи, с които да говори за нея...
Търсене
За този блог
Гласове: 26550
Блогрол
1. Блогът с вълшебства
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
