Зазидах сянката ти в мен
в душата си... когато 
отново от пепелта изтля.

Съдба ли, оня ден безумен,
обреченост... когато
ти, когато тя с искра една се сля.

И се изправих, ти ми даде сила,
ала вградена... душата ти
в душата ми, безумно скита...

зрителна измама. Останалите сетива са много по-относителни.

:) И аз се радвам да те видя.

Всичко на тоя свят е относително... Може би... абсолютна е усмивката, винаги зарежда... дори и през сълзи :):):)