Аз исках с химните на светла радост
  да поздравя и теб, и пролетта
 и с първите усмихнати цветя
          да украся възторжената младост.

                 Аз исках в тъмните бръшлянени очи
 усмивка слънчева да пратя
- и на акациите аромата
                  в душа ти черната печал да изличи.
                                                        (Пролетно писмо, Смирненски)





    Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води
                                                                     (Цветарка, Смирненски)



                        Обожавам софийските вечери с техните чудни залези над Витоша. Като фен (модерна думичка) на Слънцето предпочитам изгревите, но когато съм тук, в големия град, никога не пропускам залезите. Покоряващо красиви са, неповторими са. Имат някакво омагьсващо очарование. И са най-хубавото нещо тук, което придава особена романтика на този луд, луд свят. Това е и времето, в което денят забавя своя ход, за да поеме дъх, времето, в което можеш да се събереш с близките или да се видиш с приятели. 




         И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
 хиляди души разбити - глъхне празничния град
            и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
                                                                               (Цветарка, Смирненски)                                                                                            

     

 

 

По нея се усмихват в колесници
престъпници, пигмеи и царе,
       а дните в едноцветни върволици
          отлитат, като непознати птици
     над нейното нестихващо море.

 

 Но дебне улицата със закана,
         настръхнала подобно огнен змей,
        прикрила пламъците на вулкана,
              при първи зов на празнична камбана
готова лавата си да разлей.
                                                                 (Улицата, Смирненски)

                                                                








                   Този град никога не спи. Бързият му задъхан пулс диша в припадащата бавно вечер. Денят се стопява уморен и се разлива в теменужено. Измиваме праха на горещия летен ден от лицата си, смъкваме маските и събличаме умората. Оставяме се на усмивката на вечерта. 




ТОВА Е УЛИЦАТА                                                           Хр. Смирненски

                          Това е улицата- улицата многолюдна,
която киска се и плаче
  чрез хилядите минувачи,
                        която с гръм чете поемата си чудна,
            де всеки стих е кървава бразда,
           написана с длетото на труда
                             по черний мрамор на неволите човешки -
         това е улицата, в чийто вик
            заслушва се живота многолик
                       и шеметен повлича пак оковите си тежки...

 
                         
                          В зори през теменужен здрач и бодра нега,
     в гълъбоцветен прах на пладне
или сред сенките грамадни,
                         които бавно вечерта раздипля и протега:
          на улицата все таз суета трещи,
                        там многохилядно сърце все тъй  тупти,
                            преплитат се далечен звън и грохот близък,
             гърмежи, врява, трясък, вой и смях,
                               и вечна грижовност, удавена в железен писък!










                      Изумителни са спокойствието и уюта на дома, очакваното пристанище след дългия ден. Здравата зареждаща енергия. Пречистващата сила на хубавата дума.







                  И когато слънцето отдавна е залязло, когато всички вече спят, а навън продължава да пулсира в светлина и шум неизтощимият град, тогава мога да се отдалеча, за малко, само в моя свят. Това е най-спокойното за работа време. 



                    Щом започнат очите да болят и да бягат непослушно буквите, значи време е да се отдам на нощта и да оставя мислите свободно да препускат в съня към вчерашния ден или пък към някой следващ...



                     И пак е "вечер теменужена". От Витоша полъхва хлад, животворен след жаркия ден. Привечер в Борисова. Препускат слънчеви зайчета между падащите вечерни сенки. 





                     Слънцето, слязло ниско зад дърветата, разбута с топлите си лъчи зеленото, за да хвърли още един взор към парка, преди да залезе. Поизморено от дневния пек, сега само топло се усмихва, сякаш играейки на криеница.




                    Водата в Ариана кротко примамва за разхладителна разходка с лодка. 







                 Жаден гълъб. Жаден, за какво ли... Май по-скоро му се иска да е пате и на воля във прохладната вода да плиска.




                     Прежадняла е и върбата. Вечна жажда я измъчва. Води я вечна неудовлетвореност. Ето я почти докосва вълната, от лодката оставена... Вероятно и се иска да е лодка и по водата да се плъзга...


                 
            Кестените, някак загадъчно  намигат. Имат идея, за "Ариана" на Ариана...                         



                     Обичам фенерите, изглеждащи стари, поглеждащи към други отминали времена. Този вече е побързал да хвърли светлина, след залязващото слънце. 



                   Този пък не бърза. Или изобщо няма да запали огънчето светло в тъмната гора :)



                   Затова пък светлата луна вече с теменужената вечер разговаря. И какво като си няма своя светлина, тя е тази, която и без да свети винаги е там, неотделима, влюбена и вярна...





ЛЮБОВ ПОД ЛУНАТА                                                          Хр. Смирненски

             Не свеждай ти погледа светъл,
         не сплитай печали над нас - 
    бакалина стар е свидетел
как свято обичам те аз.

            Припадне ли нощ сребролунна,
     открехнат се малки врата
     и в привет сърдечен целуна
рубина на твойте уста.

      В небесната шир бледосиня,
усмихнат се бели звезди,
    а в дреха от лунна коприна
    нощта над сърцата ни бди.

          Но късно е. В порив прощален
ний слеем горящи уста,
    а старият, мъдър бакалин
     въздъхне лирично в нощта.

                Някак странно в припадащата вечерна тъмнина, гонейки тъмното зелено на тези красиви дървеса, живеещи невъзмутимо, сред суетата на града, апаратът е уловил и Ботев. Над него като ореол светлее небето. Някак ми е чудно, как?, защо? го забелязах едва на снимките сега...      






                  А нощта е музика. Купон. Танци. Шум. И много бира...


 
               Вече е съвсем тъмно.  И преди да излезем навън към следващите чудни вечери, спираме пред езерото с лилиите. Може би - най-любимо цвете. Те през май цъфтят. Не им е сега сезонът.  Ала понякога се случват чудеса...

 

                           Когато след пир полунощен самотен,
      на зиг-заг се връщаш дома
                            И киска се вихър над жребий сиротен
  И плаче безлунна тъма,
                                    побързай, побързай, на спиртника прашен
      тури тенекийно джезве -
                               на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

                                  Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
        И лъхне ли дъх мразовит,
                           опит от тъгата на поздрава сетен,
         не гледай тъй блед и убит
                                   изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
                                    под тъмната стряха на мисли безумни -
   свари си горчиво кафе.

                                       (Горчиво кафе, Смирненски)

                                     

 

 

 

с такова чувство и чувственост си я представила, поетична и девствена, че ме досрамя от себе си.
:)

Поздравления, че почете Поета!!!
Б.

Жалко, че изпуснах възможността да ти покажа Софийските потайности ...
Невероятни са препратките от Смирненски ...

:) Опитай да превърнеш живота си в поезия. Зарежда положително и започваш да виждаш красотата и в най-прозаичните неща.

Усмивки!

Здравей!
"В полите на Витоша" си го откраднах от Яворов.
А Смирненски, няма как да не го свържеш със София. Обичам го, защото по необясним начин и най-тъжните му стихове се усмихват.

Потайности звучи доста потайно, а всичко потайно е интригуващо :) Вероятно през септември пак ще съм в София. Дано ми остане време за потайности ;), защото този път програмата беше натоварена и в съчетание с жегата ми дойде в повече... :)

Е, няма да те разхождам из Бакърена фабрика ... Нито през кв. Христо Ботев, но картината на Смирненски ще придобие конкретен вкус ... Той наистина е знаел какво говори. (Шегувам се, ще посетим и няколко мола с климатик ...:)))

:) Добре звучи... Но до септември има време :) , сега предстои август, любим месец - морето неустоимо зове... ;)