Не искаш повече да влизам.
Не искаш да идвам в душата ти.
Затръшни я силно. Вратата.
Вземи си ключа! Не ме пускай!

Не можеш. Нали. Сам в душата си
се завръщаш... и там ме намираш. 
Защото аз съм душата ти. Разпилял се, 
изгубил се в нищото, в мен се събираш.

Аз съм усещане. Тихо докосване.
Косите ми, разпиляни над теб - ухание,
са тъмната нощ. Шепот в ранното утро -  
очите ми, усмивка в светлия ден.

Аз съм неспокойният ти сън. Целувка.
И нежност. И твоята трескава мисъл съм аз.
Аз съм мигът, от теб неотделим
и вечността у теб съм аз. 

Мен помнят ръцете ти,
очите  ти се спасяват в мен.
Гласът ми в теб живее, усещаш дъха ми.
Мене само дишаш... устните ми изпиваш.

Аз няма да влизам. Никога повече.
Няма да идвам в душата ти. Наистина.
Аз съм душата ти - 
сянка, и спомен, и тъжна истина... 

започвам да се чувствам все по-уютно и разбрана в твоя блог, за което искрено ти благодаря!

Този стих също влиза в личната ми класация. Защото описва нещо толкова...

Хубава вечер, мила!

и го почувствах свързано с твоя стих, не ме питай точно как, поздрави:

http://www.youtube.com/watch?v=LPn0KFlbqX8

:) мисля, че разбирам.
А доста мислих дали да пусна тези стихотворни опити... Много лично е и се превръща в задочен разговор... Но. Какво пък. Поезията винаги е лична. Четящите откриват свои усещания в нея.
А любовта - тя е омайница измамна,
тя е стрелецът, на който се оставяме,
въпреки, че знаем за отровните стрели... ;)

Аз го прочетох с худоволствие...И... с разбиране...:)
Поздрави!

:) мисля, че разбирам.
А доста мислих дали да пусна тези стихотворни опити... Много лично е и се превръща в задочен разговор... Но. Какво пък. Поезията винаги е лична. Четящите откриват свои усещания в нея.
А любовта - тя е омайница измамна,
тя е стрелецът, на който се оставяме,
въпреки, че знаем за отровните стрели... ;)
цитирай

Поздравления за прекрасно изказания стих..............!!!