Помниш ли онези чудни и вълшебни летни вечери?
С летни бури и дъх на липов цвят. Помниш ли?
Не сме деца. Големи сме. И отново ни намери
дъжда. В малкото кино на село... Помниш нали.

Притихнали, държим се за ръце. С пламнали лица.
После, разбира се - лентата се къса и Светлина.
Изненадани. Защо ли? Мигаме със вече смутени лица,
а когато излезем навън е вече тъмнина...

И безгрижнолуди бягаме под топлите струи на дъжда.
И пак се държим за ръце. Разплискваме локвите.
Шляпаме с боси нозе. После. После задъхани, изпод вежди
търсим своите погледи блеснали. Няма ги думите...

После дълго се целуваме. 

"Помниш ли онези чудни и вълшебни летни вечери?
С летни бури и дъх на липов цвят. Помниш ли?
Не сме деца. Големи сме. И отново ни намери
дъжда. В малкото кино на село... Помниш нали."
Тази лятна картинка ми напомня нещо
За едно Русенско село и вечери с дъх на липов цвят, но това беше много отдавна.....
Хубав и усмихнат ден!

Красив стих,браво! Успешна седмица.

:))) Отдавна беше... и селото беше търновско... ;) , но селата и живота в тях си приличат. Тогава кипеше живот, а сега си приличат по мъчителното умиране...

Поздрав и усмивки!

е ден по-късно...Но е красиво-признавам го!А той...наистина не те заслужава!