Когато лъчите на зимното слънце докоснат крилата на детската разноцветна въртележка тя се превръща в приказно цвете. Вятърът се е покрил някъде на завет и листчетата на вълшебното цвете не трепват, само греят, греят и хвърлят слънчеви зайчета наоколо. Зимният ден се усмихва, примамва навън, макар че е лъжовно още неговото слънце...



             Ледените цветя върху стъклата са се разтопили и са се превърнали в разтопени капки от злато. Желанието за въздух и простор става неустоимо.




                    Навън винаги първото нещо, което среща погледът е щъркеловото гнездо. Сега то е скътало топлината и уюта си под падналия сняг. Самотно не е, защото в долните етажи на този дом непрекъснато цвъртят и вдигат врява местните вагабонти - врабците. А отскоро някъде от средните етажи се чува песента на гугутка. Тези сиви непретенциозни птички бяха се изгубили някъде последните години. Сега са се завърнали и също обитават птичето общежитие. 




                    Това щъркелово гнездо има своята история. То носи радост и усмивка, приема се като добра поличба. Това място е високо и от него се открива панорама към голяма част от селото ей така, само като се надигнеш на пръсти. А от височината на гнездото се вижда цялото село.



                   Сега градината е притихнала под завивката от сняг. Тук той остава бял и искрящ през цялото време докато го има, не се покрива с чернилка и мръсотия. И сега когато е блеснало зимното слънце очите направо болят от светлина. 



                    Небето е наситеносиньо и чисто. Няма облаче. На хоризонта, отвъд селото се синеят последните възвишения на планината. Единствено синьото нарушава чернобялата хармония на зимата. Денят изглежда ведър и спокоен и нищо не предвещава идващите изтощителни студове... Все още зимата изглежда приказно. 



                   Клоните на стария орех... падат от старост... и с болка. Непосилна е зимата. Гъстата му лете корона сега зъзне разсъблечена, а вечер големите ярки звезди се подреждат по клоните като коледни лампички...



                    Чернобяло ли казах? Златните димитровчета са привели главици под парещата ласка на снега. Дори и под него все още греят на слънцето. 



                    Все още и розовият храст се държи и не се поддава на зимата.



                   Също и есенните принцеси - хризантемите, сякаш не се плашат от студа.



                    Завърта се колелото на живота. Някак неусетно. Така през смях, облян в светлина и слънчеви зайчета и през неизбежната човешка мъка.



                    Завърта се и сякаш разказва историята на гнездото.
             Беше преди повече от година. Тогава когато си отиде стопанинът на дома. Тогава кой знае от къде и как се появи щъркелът, беше може би през юни. Отначало изглеждаше като да е кацнал на къщата. Много странно беше. Не се беше случвало до този момент. Сякаш със щъркела се беше завърнал у дома духът на стопанина.



                    Всъщност птицата беше кацнала на стълба, точно досами къщата. Стоеше спокойно без да се плаши. Откъде беше дошла, защо беше дошла, самотна ли е или тъжна... 



                    Започна да се появява често. Обикновено привечер. Понякога оставаше да спи на стълба. Сякаш нещо я теглеше насам. 



                    Кацаше на стълба и дълго тракаше с клюн. Говореше нещо, нещо искаше да каже. Носеше със себе си някакво странно спокойствие и тиха радост. Като че търсеше изгубената си душа, се оглеждаше от височината на стълба. 



                    Това продължи до късно през лятото. После птицата изчезна. 
             В началото на това лято обаче се появи отново. Този път кацаше на следващия стълб. Точно на ъгъла на градината, срещу лицето на къщата. 



                    На отсрещния баир, на друг стълб с високо напрежение от години има щъркелово гнездо. То се вижда спокойно от градината. Оказа се, че птицата когато излети от гнездото си, каца тук на този стълб, оглежда се и отлита нанякъде. Когато се завръща отново каца тук, преди да се завърне в гнездото си. Никога не е правила това до сега. 



                   Изглеждаше объркана и странна птица. Присъствието и носеше едновременно и радост и надежда, и някакво смътно усещане за тревога.  



                    Търколи се лятото със слънчогледовите пити в  градината. Един ден щъркелът долетя и не беше сам. Кацна на стълба и дълго трака с клюна си извил дългата си шия назад. Женската летеше около него, докато накрая кацна на съседния стълб до къщата. После се вдигнаха и дълго кръжаха над село. Вечерта останаха кацнали на двата стълба. Какво ли ставаше. 



                    На сутринта, рано, още с изгрева на слънцето иззад сините хълмове на планината, върху стълба имаше сложени и кръстосани няколко пръчки. Събралите се на улицата хора, които по това време изпращаха животните си на паша гледаха с любопитство и възклицаваха. Радваха се. Това са птици на късмета. Носеха го със себе си и го даряваха там където отседнеха. 



                   По-късно през деня стана ясно, че гнездото на птиците се беше запалило, от късо съединение ли от какво ли, но те дълго бяха летели тревожно над него, където са останали  и новоизлюпените им пиленца...
            Направиха си ново гнездо. На стълба срещу прозорците на къщата. Там на ъгъла, откъдето се виждаше надалече. И  тази вечер останаха да спят в новото си гнездо. През следващите дни те носеха по някоя клечка, която заплитаха в гнездото. А вечер спяха заедно, прегърнали тъгата си. 



                    В късното лято започнаха да не се прибират. Само женската понякога долиташе и лягаше в гнездото. Така осъмваше. От време на време наместваше сламките наоколо си, сякаш загърляше рожбите си...
             Когато отлетяха, повериха гнездото на щурите врабци. 


 
                    Нахлупило снежната си шапка гнездото очаква своите отлетели далече стопани. 


 
                    Бавно расте и се изпълва луната, за да се доближим до пролетта с още една луна...



                    А мушкатото от малката приземна стаичка на сгушената под студа къщица, с нетърпение протяга зелените си очи към слънцето и в очакване на завръщането на щъркелите любопитно наднича навън...

Къде изчезна Понтис?

МНОГУ УБАВО:)
ПОЗДРАВИ

Усмивки, Даан!

Много хубав разказ! И много добре поднесен...Да!
С удоволствие прочетох и разгледах!
Б.

Но кое това село?
Коста

Нали! :) Опитах възможно най-кратко. А ме вълнуват толкова неща около тези птици...

Снимките са се получили този път. Толкова са ми интересни и така ме привличат тези щъркели, че откакто се появиха, апаратът стои постоянно зареден и каквото и да правя гледам да е в близост до мен... Просто избрах по-добрите снимки :)
Селото е Куцина, на 30 км от Търново по магистралата Търново-Русе. :) Ще минеш през него когато идваш насам към Бяла и Русе :) ...

Минавал съм оттам и с влак и с кола ! Много хубаво са се получили снимките Браво!
Имате още сняг! Тук при нас няма кокичетата цъфнаха и се чувства полъха на пролетта!

О, сега снегът е по-голям от на снимките или поне беше преди два дни. Тези зимни снимки са от 1 януари :) После падна още сняг и студ. Доста тежка зима. Но преди два дни, когато за последно бях там, капчукът запя под закачките на слънцето :)

Много красиво и непринудено се е получило.
Поздрави!

:) Радвам се, че ти харесва.

Да, любовта е водещото начало.

Усмивки!

Щъркелови гнезда скоро ще дойдат и техните стопани! :)
В този край покрай Янтра много щъркелови гнезда и аз в блога за Бяла и Тръмбеш съм снимал щъркелчета в гнездата ....
Е пролет идва и ябълкови цветчета .....:)

Да, когато влизаш в Бяла преди кръговото, когато се движиш към Русе, отдясно на пътя има огромно гнездо. За Полски Тръмбеш не се сещам къде, но Полско Косово, Петко Каравелово... Да, наистина има много гнезда...

Янтра тече на около 3км от Куцина. По пътя за реката също има гнездо, даже бяха две, но едното май вече го няма... скоро не съм ходила там.

Ех, пролетта! Ласката на слънцето. Идва вече хубавото време. :)