Посвещавам на непросветените, които използват думата "селянин" като обида

                    Казаха, че е природно бедствие сушата от миналото лято. Нейно дело са тези хилави неугледни кочани царевица (мисир им казват по този край). Царевицата не е толкова претенциозна към почвата, колкото се нуждае от влага. Беше време когато земята тук - плодороден тежък чернозем, раждаше еййй такива кочани... Е не видяхте показаното, но си го представихте... Тогава една не малка част от мъжете на селото (поколението на моите дядовци), ще рече 70-80-те години на XX век, работеха в така наречените "Напоителни системи". Те бяха хората, които изградиха системата от канали, по които водите на язовирите се спускаха към равнината, а после попиваха в жадната земя на нивите и градините, за да се родят еййй такива плодове и зеленчуци, и всякакви полски култури... Те бяха хората, поддържащи съоръженията, почистващи каналите, за да може водата във весела надпревара да слезе по вадите до самите градини, плувнали в зеленина... Така всяко лято се изпускаше и определено количество вода от язовирите, която отиваше не на вятъра, а носеше живот на равнината. В онези, вече далечни времена, никой не се оправдаваше с бедствието суша, а и бедствия като наводнения през зимата и дъждовните сезони нямаше... Докато дойде мътното време на криворазбраната демокрация, когато (вече си мисля, че не случайно, а умишлено) сътворяваното с години се унищожи за отрицателно време... И започнаха бедствията. Пустата му природа! И тя не можа да ни изтърпи! Да са ни сладки гръцките домати и турските краставици! ...




                     Всъщност щях да пиша за друго. За усмивката на слънцето и песента на синигерите, въпреки още неотиващият си студ. За усещането за пролет, което донесе песента на стария капчук...



                      По клонките на голите помръзнали дървета от ранна утрин подскачат синигери и като полудели чуруликат на веселия си език. Подвикват си весело и усмихват слънцето, което така блесва с ослепителната си усмивка в очите на снежните калпаци на къщите, че от тях избликват сълзи, които се втурват по капчуците и запяват.



                   Дрянът е изпълнил цветните си пъпки в очакване на топлия дъх на слънцето, който ще ги разпука. Знаете ли онази приказка за Дявола? (Оглеждам се, сякаш ще се появи от някъде.) Онази приказка дето седнал под дряна с кантара да продава дренки, защото това е най-рано цъфтящото растение и той, Рогатият, си помислил, че и първо ще даде плод. Обаче узрели ягодите, черешите, прасковите и крушите... чак в късното лято, дори в началото на есента узрял дрянът... Татко обичаше да ми разказва тази приказка всяка пролет.



                    Дрянът ли казах. Не. Излъгах. Ето леската - вече е пуснала реса, само да се отпусне времето и ще цъфне, тя винаги изпреварва дряна. Ех, оня лешник там! Нависоко е. Де да можех да го стигна...



                    Църквата е близо. Сега, когато дърветата се правят на герои, съвсем голи на студа, между клоните се вижда храма. Сградата, макар и порутена вече, е много красива. Църковната камбана в последно време бие само при тъжни случаи. Бие за опустяващото,  отиващо си българско село... Само на Великден и Малка Богородица, когато е храмовият празник, църквата се оживява и се чува радостния звън от камбанарията. А в топлите летни вечери слънцето се скрива зад баира, там някъде зад остовърхите покриви... Застава като ореол  и оцветява в неповторими цветове небето.



                    Слънцето вече не хапе, а започва галещо да затопля всичко, до което се докосне. Пчелите нетърпеливо надзътрат навън, няколко вече са излетели и крилцата им проблясват на светлината. Ще трябва снега около къщичките им да се почисти, защото когато още малко се вдигнат температурите и дружно започнат да излитат, ако кацнат върху снега, там и ще си останат, помръзнали в бялата му прегръдка...



                    Пчелар номер едно. Единствен и неповторим. Това е Дидо. Той извършва първия осведомителен преглед на пчелите. 



                     Явно е доволен от добре свършената работа и от доброто състояние на хвъркатичките. В добро настроение е. Защо пък да не се позамярваме със снежни топки. 



                    - Тия синигери цял ден пеят ли пеят. Обичам я аз тази песен. Сега ще се приближа тииихичко, за да ги послууушам...



                    Подскачащите до преди малко синигери по клоните на черешата, естествено излетяха, смеейки се. А кладенецът, на който тежат и снега и годините е едно от любимите места за кафе. Приседнала до него дълго  седя и съзерцавам всичко около себе си. Градината, полета на пчелите, завъртащите се спомени и фантазията на мечтите...



                    Селото сякаш оживяло след тежката зима се радва на слънчевите лъчи. С облекчение смъква от раменете си сковалия го сняг. Започват да щъкат пенсионери по дворовете. Ще оцелее и тази година животът в селцето, макар поотънял като отиващия си сняг... Ще бъде идиличното кътче по за кратко за избягалите от града... Ще бъде глътката въздух и безвремие, докато го има, докато отмине във времето.



                Доброжелателите са добре дошли на чаша хубаво домашно вино ;) :))) Хляб и мед!

Обезлюдиха се българските села... вече няма кой да обидиш на селянин. Оставихме препитанието си на чужди фирми, нямащи нищо общо с производството, а с търговията. Изцяло сме зависими от външни фактори...

Аз мога да ям пасти, но останалите как ще се изхранват???

За жалост не случайно написах това, за обиждането на селянин, защото го чувам твърде често, дори сред децата... И, ако децата мога да разбера, защото за тях модел на поведение са възрастните, не мога да се примиря с все по-голямата масова простотия и духовно изпразване на хората, които създават модела и би трябвало да изглеждат и се държат различно.
А за селото - не виждам перспектива :(

хубави снимки.
Весел ден

И аз писах за язовирите. Заключителният ми акорд бе "Язовирска пъстърва". Не съм сгрешил, като определих този път Теб за пълния комплект от поетични книги, с които разполагам.
Само един язовир знам, който не пострада от мутрите и това е яз. Мъгляне на рекичка, която слиза от рида Устрен. Пожелавам Ти да го посетиш и да разгледаш стотиците останки от тракийската култура в този район.
Поздрави,
Коста

"Аз мога да ям пасти, но останалите как ще се изхранват???"

Дори не си Мария Антоанета! Иии ... от пастите се пълнее... Друго си е истинската храна.

:) Благодаря!

При мен е мъглив! :) Но се усмихвам.
Усмивки и на теб!

Ох, има толкова места на които никога не съм била в уж мъничката ни страна! :)

за богатия постинг, с дъх на При-рода!...
Повечето селяни се изселиха в градовете... :)

:) Обичам При-рода! При корените. Усеща се силата на земята и въздуха по-леко се диша... Усеща се как преливат соковете...

"Повечето селяни се изселиха в градовете... :)", а гражданите няяякъде в Европа или на седем часа разлика...

Едно такова - пролетно - капчуково - песенно и малко тъжно ...
Поздравления за постинга! И снимките са много интересни - уловила си живота в тръпнещо очакване на пролетта. А пък там, където Дидо се готви за атака със снежни топки - страхотно попадение! :))

Самата аз нямам търпение да се разпука пролетта. :)
А Дидо е уникален котарак. Голям хитряга. Най се кефи да се вмъкне в къщи когато му е забранено. Прави го много тарикатски, но... когато се стопли и му стане едно хууууубаво се унася и започва да мърка. Така си издава укритието.

Поздрав!

Браво на котарака Дидо пази кошерите . Не му забранявайте да влиза в къщи на топло!

:))) В най-големите студове бяха допуснати до печката. Той има и сестричка - Котка Идиотка, много е смешна. Ама са беладжии и големи шетачи, затова да си знаят мястото...

И увлекателна история ;))

Благодаря!

Усмивки!

Пак.
Благодаря ти ,че ми го припомни!

Винаги съм го казвал с достойство.
Макар и да живея в град, окото ми е насочено към моя край...

:) ...аз бих останала на село...

Благодаря ти за хубавия постинг, Слава! Докато има хора като тебе, има надежда за България! Още веднъж благодаря!

:)

фото-документирано пасторално есе, за най-големия университет на живота-Селото!
"Всеки който не е живял на село е живял полвин живот" с този цитат от наш съблогер съм съгласен на 100%.
Поздрави за този прекрасен пост с :
http://www.youtube.com/watch?v=7axDKC5_JAg

сме откривали сред така наречените селяни - простосърдечни, добродушни и готови да помагат. Много топлота лъха от твоя разказ!
А песента на синигерите е невероятна. Имаме си и ние в Русе на нашата круша едни синигерчета, които в най-голямата зима хранихме с остатъците/кокалите от сварена свинска главичка и ако знаеш как й налитат :).

:) Привет!

Да, синигерите, лястовичките те с месце се хранят... мушици, бръмбарчета... защо да не е главичка ... :)