Блага Димитрова

Имаш младост и хубост.
         Цялата си една усмивка.
         Даже дърветата те харесват
         и те прегръщат със сенките си.
         Рамото ти изгрява
         като новолуние.
После – като пълнолуние.
         И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
         Какво ти остава?

Имаш любим и нежност.
         Цялата си една тръпка.
         Стъпваш по звездният свод
         с тънки, звънливи токчета.
         И под стъпките ти угасват
         една по една звездите
         като сгазени фасове.
         Докато тупнеш на земята.
Нямаш любим и нежност.
         Какво ти остава?

Имаш талант и воля.
         Цялата си една факла.
         Нощем безсънно светиш,
         търсиш в тъмната пустош
         нещо такова, което
         никога, никъде, никой…
         Тъкмо да го откриеш,
         факлата гасне и пуши
         и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля.
         Какво ти остава?

Имаш дете и радост.
         Цялата си една грижа.
         Водиш бъдещето за ръчица,
         учиш го да бъде послушно
         и да не тича много напред,
         за да бъде по-дълго твое.
         Докато ти го грабне от ръката
         болест, война или любов,
         или безкрайният път…
Нямаш дете и радост.
Какво ти остава?

Всичко да имаш, нищо да нямаш.
         Цялата да си една шепа.
         Всичко да даваш, нищо да вземаш.
         Да се загърнеш зиморничаво
         в самота като в излинял шал,
         майка си да повториш на прага,
         всичко да спомняш,
         всичко да посрещнеш,
         всичко да изпратиш.

Всичко.
         Това ти остава.