Харесва ми. Тази девойка, осмелила се да изкаже мнението и мислите на съвременното младо поколение. Чрез нейното есе говори голяма част от днешната младеж, достойни синове и дъщери на своите родители и на обществото, в което растат.
            Всъщност Деница изказва мислите на своите връстници, а своето лично отношение показва едва в края на есето си. Освен това, тя показва с творбата си, че не само връстниците, но и като цяло огромна част от тези, които я четат и критикуват, също не са достатъчно компетентни, за да вникнат в същността на написаното или не четат внимателно, а може би... Може би тя е постигнала твърде много с това есе, защото е твърде талантливо момиче!
            Вече усещам как четящите настръхват срещу мен и започват да изправят бодлите си, готови за атака... :) Нека първо поясня какви са основните критерии за едно есе:
            1/Да изказва лична позиция.
            2/По възможност да е нестандартно написано. Какъв е стандартът ли? Есето е преди всичко свързан текст, който отговаря на правилата за писане на текст - да има начало, теза, изложение, край. Само, че за есето не е задължителна тази последователност, то може да е разчупено, раздвижено, необичайно, стряскащо,... принципно може всичко... може тезата да е изказана в края, след аргументативната част, ... а може авторът да започне с коренно различна позиция от собственото си мнение и постепенно на принципа антитеза - теза да достигне до своето решение на проблема, поставен в есето. 
           3/Хубаво е да се използват експресивни средства, чрез които да бъде интересно, вълнуващо, образно... да се чете на един дъх. 
           4/Често се използват реторични въпроси, реторични възклицания.
           5/Уводът не е задължителен и разбира се е нужно да бъде грамотно написано, да се използват сложни синтактични конструкции... 
           Второ - Ботев се изучава с "На прощаване" в седми клас, а цялото творчество и мястото му в историята на българската литература се разглежда в началото на единадесети клас, тоест - Деница (десети клас) си е направила труда да почете доста повече от това, което вече е научила в училище. Тя е успяла да прозре основния принцип, на който са изградени Ботевите стихотворения - любов и омраза. Освен всичко това Деница познава и творчеството на Атанас Далчев - поетът философ, доста труден за разбиране от учениците, изучава се в дванадесети клас. Тя е използвала казаното от Далчев за Ботевата поезия, че Ботев използва омразата, за да я превърне в положителна енергия, да пробуди "от сън мъртвешки" заспалите, да канализира тази омраза по предназначение. Девойката прави същото. Доста успешно тя предизвиква негодуванието и омразата на четящите, говореки за възможните причини за омразата си към героя - национална светиня. Самата аз при първия прочит кипнах и бях готова да затворя страницата, преди да съм дочела... но нещо ме накара да прочета текста до край и си дадох сметка за това, което момичето прави. Дори се възхитих. Есето и е страхотно! Невероятна провокация! Деница изброява причините, поради които един млад човек мрази и то не кого да е, а Ботев. Аргументацията на тези причини е елементарна и лесно оборима, но мисля, че съзнателно е написано така - за жалост елементарно е мисленето на голяма част от младежите,  незадълбочено и без нужните познания. Тя изказва на глас и пред всички мислите на учениците. 
           Своята собствена позиция Деница обявява във втората част на есето и  в самия му край. А тази втора част е противопоставена на първата по точно определен начин, защото в карайна сметка тя казва: Аз мразя. Но прочетохте ли защо всъщност тя мрази? 
                    Всеки път, когато прочета негов стих. Всеки път, когато помисля за съдбата му. Всеки път, когато усетя у себе си онзи ботевски бунт срещу грозното, срещу кривото и несправедливото. Всеки път виждам младото му тяло, проснато под оня връх. В тревата се просмуква лепкава кръв. Лепкава като сълзите на майка му. Лепкава като обичта към бащиното огнище. Лепкава. И тази кръв причинява повече болка отколкото недораслото ми сърчице може да поеме.
           Всичко е казано - кратко, точно, ясно. Тя съпреживява силно и болезнено стиховете на Ботев, защото той наистина е гениален и силен творец, тя съпреживява съдбата му и жали за неговата погубена младост, защото самата тя е млада и пред нея е целият живот, от който Ботев се е отказал... Разбира сълзите на майката и изпитва същата негова гореща обич към бащиното огнище... Тя съпреживява цялата болка на Ботевата поезия и кратък живот толкова силно, че не може да я понесе и... затова го мрази. Девойката използва езика на младежите, за да изрази своите чувства и отношение. А езикът на литературата би нарекъл това оксиморон, както казваме: "Ужасно красив!" - е как сега хем ужасно, хем красив... При Деница е: Мразя, защото твърде силно обичам! 
            Деница иска да стане писател. Вярвам, че ще успее, защото умее да провокира силни чувства и емоции у хората. 

:) и накрая 3 фрагмета от Атанас далчев + още няколко бонус! ;) :

Посредственият художник пресъздава по-точно действителността, отколкото даровития – тъкмо защото му липсва въображение.

Талантливият човек е неприятен.

За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.

http://vbox7.com/play:9f686657

Според мен начина на писане на всеки пишеш не е задължително да се подчинява на "някакви" правила. Те убиват емоцията и искреността и поставят пишещия в някакви рамки и релси. МРАЗЯ ОГРАНИЧЕНИЯТА, но......МРАЗЯ и словоблудството !

Да се гаври с майка си ,или с баща си ,ако са толкова смели,колкото Ботев.

Ако такова е мнението на децата ни... Аз по-скоро бих се замислил кой и къде е сгрешил, вместо да хваля свободата на словоблудството (ivoki). За мен е ясно - никой не е разказал на това дете... Никой не си е направил труда да му обясни защо се е проляла лепкавата (Мисля- с погнуса някаква казано...) кръв на борците за свободна България- да я има на картата на света!
Едно ще ви кажа: "Свобода" и "свободия" са две различни понятия!
Б.

Когато критериите са силно занижени, това не означава все още, че всеки що-годе грамотен човек е някакъв талант. А пък ако за смелост в днешно време се смята изказването на мнение, собствено или на голяма група хора, картинката става съвсем жалка.