Художествената литература е един въображаем свят, който създва илюзията, че е истински и успява да омагьоса четящия да го пренесе в оня, другия свят, който авторът е видял и с който завладява съзнанието. А може би литературата е истинският свят, пречупен през погледа на писателя и колкото по-образно нанася щрихите си писателят-художник, толква по-силно оживяват картините и образите в сърцето на читателя. ...Уж да развием кълбото, а то се оплете – истински или измислен е светът на литературата!?
               Вероятно магическата истина се крие в творящата сила на словото, защото „В началото бе словото и словото бе у Бога, и Бог бе словото"... „Бог бе словото...“ – нима не е това разковничето, което дава силата на художествената литература! Бог е словото и светлината, защото думите имат силата да творят светове, да правят чудеса, да променят тъмнината в светлина. Думите изграждат космоса и носят просветление в душата. Те са тези, които могат да творят в различни цветове и нюанси, но могат и нови цветове да създават. Словото може да накара очите да видят дъгата и да се разтворят в нея. Думите могат нежно да докосват душата и да галят, могат да създават усещане за топлина и споделеност, но те са и тези, дето могат като змии да се извиват и хапят или да плющят като камшици и люти рани да оставят с белези, които с нищо не се изличават. Те са тези дето могат да накарат обонянието да усеща аромати, а ушите да чуват музика било в пълна тишина или сред оглушителен грохот. Словото има силата да убива и да възкресява. Щом думите имат тази невероятна магическа сила, то излезли изпод перото (май се обърках – изпод клавишите) на майстор творец, познаващ тяхната мощ, те са способни да създават и литература, която да гради светове – но дали ще са истински тези светове – разбира се, защото словото има творяща сила и за добро, и за лошо.                                   Истинският творец познава пътищата, пък и малките пътеки, по които би могъл да поведе читателя, така че да го накара да усети уж измисления свят като свой, да се слее с героите, да поиска да живее с тях в техния свят. Това е велико тайнство, в което всеки човек пристъпва по различен начин. Четящият човек всеки път открива наново тайнството или го преоткрива, потапяйки се в света на литературата, който е станал част от неговия собствен живот. Но тайнството може и да не се случи. Често в литературата е нужен водач като Вергилий, а защо не и като Беатриче, който да показва пътя. В необятния свят на литературата всеки си има свой собствен път – може пътят да е утъпкан и прав, но всеки вижда своите гледки и картини в този уж еднакъв за всички свят, усеща своите трепети и вълнения, които са винаги само негови. Всеки има собствено тълкуване на тези светове, има свой собствен поглед, прозрения, надежди и мечти, породени от литертурата. Така водачът трябва само да показва посоката, да пали огъня и осветява пътя, оставайки в сянката, за да може четящият да погълне предлагащият ми се свят, да го пречупи в себе си и да изпита необходимост от покоряването на нови литературни светове.
              Така и аз, влюбената в литературата, добрият филолог и езиковед, в работата си  често изпадам в ролята на Вергилий. Защо Вергилий ли? Защото често литературата за учениците е като пътуване през Ада и Чистилището. Малките ученици са непосветените души, които трябва да усетят сладкия вкус на литературното пътешествие, да го преживеят като приключение, за да останат в магическия свят на словото и да пожелаят отново да се върнат. А големите ученици – с тях си заслужава и в Мефистофел да се превърнеш, защото те вече са пристъпили праговете на различни светове и дори не искат да чуят за класическа литература, когато си имат света на фентъзито, например. В работата си с тях ми се налага, а и се оказа, че дори е интересно да разменяме ролите си – те да бъдат водачите. Така аз взривих мнението на колегите, които не отстъпват от своето – ама как така, моля ви се, ще се чете за вещери и върколаци?! Това също е литература и аз заедно с учениците преминах през приказния свят на Сапковски, например. Докато аз четях фентъзи и хоръри, нашумели съвременни жанрове, на учениците им се налагаше да четат за света на Елин-Пелиновите герои, например, за да могат да сравнят този свят със света на хобитите... Освен, че не без труд и усилия, разбира се, от тяхна страна – прочетоха българските автори, то за мен беше полезно да установя, че децата четат. Всеобщото мнение, че не се чете масово бе развенчано за радост. И дори на мен, опитният учител водач в света на литературата, ми хареса да работя така – светът на литературата наистина се оказа магически, той показа, че ценностите могат да бъдат в различни книги, жанрове, автори, мечтите и желанията на хората за по-добър и богат свят, за любов и човешко щастие са еднакви... Видях как горят очите на учениците, когато защитават любимите си книги и техните светове и останах доволна. Магията се беше случила. Въпреки учебните програми... Те приемаха света на литературата като истински, говорейки за постъпките на героите и техните съдби, те съпреживяваха...
                Литературата дава познание за нови, пък дори и за стари светове, тя трупа в нас знание, изпитва емоциите ни и ги обогатява, литературата е култура, дава богатство на речта. Колкото и да си на Ти с нея, то винаги има какво ново да научиш или проумееш за себе си – за учениците ми беше урок по общуване, паднаха бариерите помежду ни, за мен беше прозрението, че литературата крие в себе си и златното ключе на доверието, защото децата ми се довериха, спечелих сърцата им. Литературата стана нашият общ истински свят. Тя е вълшебство и всеки с нейна помощ може да се превърне във вълшебник. 

с учениците във връзка с обучението по литература.Права си,че децата обичат да четат.Kогато ги мотивират и стимулират правилно,са ненадминати в четенето.Поздрави!:)

"Магията се беше случила. Въпреки учебните програми... Те приемаха света на литературата като истински, говорейки за постъпките на героите и техните съдби, те съпреживяваха..."

Поздрави за споделеното и за отдадеността в професията!
Прегръдка!!

Професията... Допреди 5-6 години си почивах в час, сред децата, забравях за околния свят... Сега не е така... работи се все по-трудно и работата не носи нужното удовлетворение, но... професионализмът и рутината помагат, а и отговорността пред това, което трябва или се налага да се върши...