Магия за обич :: Връх Ботев - Карловското пръскало

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.08.2011 01:28 - Връх Ботев - Карловското пръскало - Карлово

Автор: qbylkovcvqt Категория: Туризъм

Прочетен: 8737 Коментари: 23 Гласове:

Последна промяна: 27.08.2011 11:50

   Пишейки за този дивен свят в самото сърце на Стара планина, наистина се замислих защо го правя - дали, за да опиша тази красота или е нещо друго... Познавам силата на словото, но безсилна се усещам опитвайки се да предам истинското въздействие и неповторимостта на гледките наоколо. Това е едно специфично, странно усещане за съпреживяване, за сливане с природата, сякаш се превръщаш в частица от нея. И далече от нея не би могъл да съществуваш, вечно ще кървиш, ще тлееш. Природата, земята е тази, която дава силата да живееш. Истински. Пълноценно. Писането за мен е по-скоро съпреживяване, стремеж към хармония с този земен рай. Изумена съм, че има хора, които дори не са чували за Райското пръскало. Не знаят, че изобщо в България има водопади. Погълнати от приливните вълни на живота, бързащи да не изпуснат натоварения му ритъм, изпускат нишката, изтръгват корена, който дава живителните сокове.
Пишейки за неповторимото усещане за Рай, когато си по тия места, се замислих - какво всъщност е Раят.

  8. И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде.
9. И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло.
  10. От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки.
..................................
  15. След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази.
(Битие, глава II)

И така - Раят не е само красота, Раят е изобилие и безгрижие, Раят е всичко, което е нужно на човека да живее на воля. Но в Рая има и тайнство, има и вълшебство - в неговия център, в защитеното пространство, растат Дървото на познанието и Дървото на живота... Планината е вечно жива, тя диша и дава сила, но и изисква да бъде пазена - това е ролята на човека в природата. С удивление и възхищение установих, че наистина този край е естествен, девствен, непокътнат от така наречената цивилизация...
В ранното утро, наслаждавайки се на високопланиското било и разкриващите се гледки на планински върхове и гори, с вечни снегове и гъста зеленина, потегляме от заслон Ботев към Карловското пръскало. Спускането надолу не е по-лесно от изкачването, заради което някои отказаха цигарите. Пътят е по течението на Стара река, която ще ни отведе до водопада. А панорамата, която пълни очите е с нищо несравнима. Юли подарява най-хубавото си време за планинарство. По синьото на небето плуват плътни облаци с най-причудливи форми. Докато крадем време за снимки и се стремим да запечатаме дълбоко в себе си тази красота, един изключително пъстър и любопитен скакалец удобно се е настанил на една от раниците и с удоволствие показва чудните си шарки. Държи се като истински фотомодел.
Почти неусетно пред погледа се изправя в цялата си красота Карловското пръскало. Намираме се на около 1450 м. н. в., в подножието на връх Жълтец, откъм южната му страна. Водата пада от повече от 30 м. Всичко наоколо е потънало в зеленина, скалите са покрити с мъх и папрати и тази зеленина прозира през пръскащата жива вода на водопада. Наоколо е влажно и по скалите пробягват бебета дъждовници, красиви са в жълточерните си окраски.
След почивка край водопада навлизаме във вековната девствена гора. Отправната точка е хижа Васил Левски, която би трябвало да е на около десетина минути път от тук. Гората е смесена - бяла ела и пробиващи небесата буки, смърч, габър, мъждрян. Много е зелено, навсякъде богата зеленина буквално извира. Скали и камъни покрити в тъмнозеления плюш на мъхове и гъсто обрасли места с папрат. Светлината си играе с короните на дърветата, бяга между стволовете им, разпилява се по ниските ели и храсти... Зеленото е в стотитици нюанси. Гората е приказна. Реката бяга по скалите и образува водоскоци, разговаря с весело бърболескане с шептящите листа, надвесени от височините някъде над нас. Малки водопадчета, обкичени със зеленина. Слънчеви лъчи, пробили короните на високите дървета като мощни прожектори, проникват между стволовете им. А може би това е въртящият се меч на оня херувим, оставен от Бога да пази Дървото на живота, скрито някъде в центъра на този рай. Това всъщност е резерватът Стара река, в който не случайно се говори за танц на цветовете. Повече от 45 вида растения са защитени, а 20 от тях могат да се видят само в България. Разбира се има защитени видове птици и бозайници (около 65 вида). Орлите са редките царствени обитатели. Видяхме воден кос и много му се радвахме. Откъм Карлово някъде има табела - "От тук започва раят", но колкото и да е рай тук живеят и диви животни - вълци, кафяви мечки. Срещнат е и риса, който се смята за напълно изчезнал още през 40-те години на миналия век.
Следваща спирка и нощувка - хижа Васил Левски, най-уютна и най-красива. Къщичка насред дивата гора. В тази гора ще бъде прекаран и следващия ден. Пътеката слиза успоредно на Стара река, която е все по-пълноводна надолу, разлива се по-нашироко между вековните дървета. А слънцето все така продължава да си играе със светлината, божествената светлина. Елите греят с изрязаните си фини иглички, светят под слънчевите лъчи. Вековните буки са протегнали клони и докосват лицето на светлината. Реката бяга между камъни и слънчеви зайчета. Диви гъби и паднали над реката дървета, покрити с мек зелен мъх. И сякаш всеки момент ще видиш накачулени по някое такова дърво онези малки мечета от картината на Шишкин: "Утро в сосновом лесу". За предпочитане е да не срещаш майка им... А реката, обляна в светлина ту забавя ход, образува вирчета и сякаш като видение край тях се появява образът на Альонушка на Васнецов. Приказно място. После водата хуква между тесни скалисти камъни, понесена в бързеите, тича надолу. И там някъде, край нея има тайнствено място, напомнящо, че това наистина е дива гора - гроб ограден от камъни и кръст, на който пише: "Тук почива Баба Меца Стръвница, 1950 г." Първоначално предизвика усмивка у мен, но после си помислих, че в този жест на човека към дивото животно се усеща респекта и уважението към това прекрасно, но диво място, съхранило и прелестта на приказките и техния и страшен и поучителен край... А реката продължава своя път по корито от цяла скала, чиито ръбове е успяла да изглади с годините.
Една от най-красивите гледки, почти в края на пътя, беше фнтастична картина - на място оградено от белостволи буки, където пада светлина, преминала през младите им листи и обагрила поляната в резеда, стоят две прегърнати дървета. Като живи са. Телата им са се обвили в страстна прегръдка завинаги, сякаш това беше някаква магия, постигнала двама разбунтували се млади, поискали вечно да останат заедно, като в онази песен на Пенчо Славейков - "Неразделни". Около тях танцуват ели.
После гората ни показва интересни лишеи, приличащи на малки тръбички, някакви видове папрати, мъхове и влаголюбиви растения в чудни багри. И след тази живописна картина - интересната, но малко тъжна гледка на сухата река от ръбести натрошени скали и камъни.
Последна спирка - хижа Хубавец. Винаги е малко тъжно когато едно пътешествие е към своя край. Остава само още един ден. Още един ден в горите Тилилейски, както би казал Елин Пелин, където мобилните телефони нямат обхват, където си сам сред живата природа и тя говори за своята сила, където има правила, които си длъжен да спазваш, за да оцелееш и същевременно да запазиш и самата природа.
На следващото утро, когато слънцето докосва най-високите върхове и ги кара усмихвайки се да светят, раниците са стегнати, последен поглед към хижата, поздрав на изгряващото слънце с поглед към огряните скалисти върхове и пак на път. Теренът е стръмен. Реката се провира в скалите и образува водопадчета и водоскоци, от които трудно откъсваш очи. Някъде в скалите се застоява в красиви вирчета, после пак се отправя между канари и камъни - упорита река. Слънцето се е изкачило вече високо и надзърта в долчинките. Пътеката слиза все по-ниско и близо до Карлово. На места се издигат изсечени самотни скали. На една е израснал бор.

На севере диком стоит одиноко
На голой вершине сосна
И дремлет качаясь, и снегом сыпучим
Одета как ризой она.

И снится ей всё, что в пустыне далекой —
В том крае, где солнца восход,
Одна и грустна на утёсе горючем
Прекрасная пальма растёт.
  (М.Лермонтов)

Присетих се за тези стихове на Лермонтов. Вероятно този самотен бор, който срещнахме, през зимата би сънувал точно този сън. И тогава бихме си говорили и за картината на Шишкин, "На севере диком...", но сега е лято...
И ето, че не след дълго пред погледа се открива панорама към Карлово. Цялото градче се вижда от височината. Кратка почивка за съзерцаване на гледката към града преди да слезем в него, където ни очаква микробус, който ще ни отведе до Калофер, където колите отдавна скучаят.
Трудно е да си тръгнеш от Рая. Едва сега се замислих - какво ли им е било на Адам и Ева. Това е едно от местата, където човек винаги ще се завръща. Приказно е сега. А как ли изглежда когато царува есента и обагри с палитрата си гората...

Нагоре

Гласувай:

Прочелите постинга прочетоха и:

Поп Йовчо от Трявна
Четири пилета от един чувал
Днес си говорихме с един колега

Следващ постинг

Предишен постинг

Завръщане през август

От Райското пръскало до връх Ботев

Коментари

1. minavamottuk - Не знам
27.08.2011 01:33

дали маршрута или разказът за него са по-красиви...радвам ти се...и ми се иска да съм по пътя...нямам такава група планинари набпизо да се присъединя...а бих...