Утрините в планината обикновено започват с топли пържени филийки или мекици, които могат да бъдат изядени със сладко или мед, със сирене и чай или кафе... Ставахме рано, за да тръгнем и по-рано, преди цялата група бързоходци. Правехме си кафе на газовото котлонче, което си носехме и закусвахме с ръжени филийки, намазани с пастет. Това ставаше по тъмно под звездите, на светлината на начелниците. Романтика отвсякъде :) . Но тази сутрин не устояхме на изкушението да хапнем мекици, беше ме завладял вкусът на онова сладко от боровинки...  
        Всичко започна още предния ден след киселото мляко с боровинково сладко. Представих си тези боровинки с топлите мекици на закуска... и този вкус направо оживя. Попитахме Валя по кое време може да ни ги приготви, а тя отговори: "Ако кажете в 5 - ставам и ги правя!" - при този отговор как да не си поръчаш мекици за сутринта. По другите хижи, ако поискахме закуската да е преди 8, започваха едни пазарлъци, ама хайде да е малко по-късно... Още докато вечерта похапвахме от невероятно вкусните кюфтета (имаха някаква подправка, която им придаваше чудния вкус, не я разгадах...) и пийвахме от домашното вино, Валя внесе в кухнята брашното и докато ние се забавлявахме тя е замесила тестото... 
        После се наслаждавахме на огромните звезди. Бяхме толкова близо до тях. Бяха толкова много. Можеш да протегнеш ръка и да си накъсаш цял букет... Вечерта беше вълшебна като мястото. Небето беше ясно, а нощта - студена. Дървените нарове, на  които спахме се оказаха много удобни. Попримъкнах си и второто одеало, за да ми е добре и топло, а ония навън в палатките - представа нямах как се чувстват... Студено беше и утрото. Истинско удоволствие беше да се вмъкнем в трапезарията, в която беше топло, защото явно отдавна вече гореше печката в кухнята, вратата и беше отворена и оттам се носеше апетитната миризма на мекици...
        Така, заредени със сила и топлина, поехме на последния преход към хижа Безбог. Отначало планът беше да се движим през Дясната Краледворска порта, по пътеката за хижа Пирин, но Валя ни каза за тази по-пряка пътека през Лявата Краледворска порта, която беше със синя маркировка и по която щяхме да пристигнем в хижа Безбог за по-кратко време. Вече всички бяхме изморени, а и целта беше да успеем да хванем лифта до хижа Гоце Делчев.  
 



                   Отново поехме на път по пиринските стръмни и каменисти пътеки. Явно малката ни групичка, тръгнала преди всички в ранни зори беше и първа изобщо за деня. Защо ли? Защото, вървейки по пътеката, още в самото и начало, преди да стигнем до лявата Краледворска порта, някъде надолу и вдясно от нас побягнаха към скалите на Каменица подплашени диви кози. Преди да се появим природата беше замряла в своя все още нощен покой. Наоколо царуваше пълна хармония. Козите бяха слезли до Триъгълното езеро да пият вода. Но нали сме си шумни туристи, движехме се сред смях и закачки, тези красиви и плахи животни се стрелнаха нагоре, изплашени от нашите стъпки... С невероятна лекота скачаха по каменистия склон към върха. Снимките не са добри и ясни, защото беше още съвсем рано, а и разстоянието никак не беше малко, приближих изгледа повече от колкото са възможностите на апарата ми за ясна снимка... Но все пак най-после успях да ги уловя с фотоапарата си тези красиви създания, владетели на тези места, сякаш в тях са се преобразили боговете... Бяха двойка диви кози, заковаха се за миг на място, хвърлиха ни през рамо поглед, казващ: "Ама, че шум вдигате!" и отлетяха с леки и бързи скокове. 




                    В това време слънцето бавно се беше издигнало по своя път и вече хвърляше първите си топли лъчи по билото на Каменица. 



                    Ето го и Триъгълното езеро, виждащо се от височината на склона, а там някъде вляво от него по камъните бягат дивите кози с прелестни бързи скокове, сякаш не докосват земята...



                   Отдалечавам още и в кадъра влиза Тевно езеро със заслона, Валявишки чукар зад него... Слънцето вече е погалило водите на езерото и е кацнало върху покрива на каменната хижичка. Триъгълното езеро и по-малките езерца около него все още са в сянката на Каменица. Кучето, вързано близо до заслона, се разлая. По пътеката след нас се изкачваше вече силата на нашата група.
           На излизане от територията на заслона се минава през палатковия лагер. Дори пред палатките имаше спящи, увити като какавиди в спалните си чували... стана ми студено само като ги видях когато минавахме оттам. Едва се виждаха носовете и очите им... луди хора... :))) по-луди имало и от нас... 




                    Слънцето вече се е разляло по цялото Каменишко било и сянката бавно пълзи към основата на върха, съпротивява се,... но макар и без желание все пак се оттегля в покоите на мрака, сякаш в подземното царство, за да изчака пак да дойде нейният момент, става все по-малка и по-малка... 




                    Последен поглед към Мозговишките езера, към вълшебното Тевно езеро и заслона... Слънчевата светлина става все по-силна и по-ярка, най-наситена е точно по изгрев...
            По пътеката след нас доста бързо се изкачват и останалите от групата. Скоро ще ни настигнат... 




                   А ние вече сме на билото. Само след миг ще надзърнем зад Портата, в най-ниската си част тя е с височина 2 610м. Каква ли е гледката, която ни очаква? Само заради тези панорами, които се разкриват след всяко изкачване, си струват всички усилия. За този миг, когато ще погледнеш зеленото на горите, синьото на планините, бляскавите ивици, извиващи се като змийки - на реките и капките мастилени петна на езерата... безкрайното синьо на небето... Невероятна симфония на тишината. Миг на единение с вечното, романтика, която те поддържа Жив. 
            Неминуемо си мисля и за това как продължава маршрутът, едно от хубавите неща е, че няма повече изкачване. Тази мисъл донякъде ми носи облекчение, защото все още не мога да уравновеся дишането при усиленото и стръмно изкачване нагоре, а и като цяло вече физическата умора се е натрупала у мен. Ама пък какво спускане ни очаква... Не само, че е стръмно надолу, но и този път камъчките са ситни и адски се пързалят и търкалят надолу. Потръпвам при вида на стръмнината. Добре, че съм с хубави обувки, не ме подведоха. На такова място е абсолютно неуместно ходенето с маратонки, губи се сцеплението със земята и е доста страшничко. Пътеката се вие зизгзагообразно, което е добре, донякъде се убиват силите, теглещи неудържимо надолу... 




                    Все още се движа със страх надолу, но определено краката вече ме слушат и усещам здраво земята под себе си. Започва да ми се струва, че все пак спускането е по-лесно от изкачването. Лявата Краледворска порта остава зад нас. Някъде високо в небето Луната се усмихва с бледи устни, щастлива, че все пак е срещнала Слънцето. И отново ме завладява магията на Пирин, а сме точно в сърцето му, в най-чудната му прегръдка. 




                    Все още апаратът ми гледа назад към стръмната пътека и се опитва да запомни това място с причудливите и величествени скали, стигащи до небето. 



                    Аз пък с облекчение гледам на изминатия вече път, по който сега въвят останалите от групата и скоро ще са даже пред. Едва сега забелязвам скалите, надвиснали над главите  им. Гледката е много внушителна. Планината е изправила около нас гранитната си снага и с каменни очи ни гледа предизвикателно и сякаш с лека усмивка, примижала от блясъка на изгряващото слънце. 



                   Тя сякаш казва: "Мислите си, че сте преминали всички препятствия?! Я погледнете напред!" 
                    Обръщам обектива по посока на движението, опитвам се да проследя пътеката. В дясно остава Малка Каменица с впити в небето зъбери и стражите - труднопроходими, изсечени в страховити форми гранитни скали преди върха... Срещу мен се изправят отново скали, камънаци, неразстопени преспи сняг. Пътеката свива на ляво и се спуска надолу все по камъни и сипеи. 



                   А слънцето се излива в целия си блясък. Движим се на изток и срещу нас се леят потоци светлина, сякаш внезапно освободени от незнайна сила. И някак неусетно около нас започва да става все по-зелено...
           Ударната група бързоходци ни размина на това място и се спусна надолу към Попово езеро, миг по-скоро да опита дали са студени или приятни за къпане водите му. Докато вървяха играеха на думи. 
 



                    Тази игра започна още при изкачването на Вихрен. Когато катеренето ставаше най-усилно за най-малкия турист сред нас - само на шест и пловина, тогава започвахме играта. Всеки казваше дума, която започва с последната буква на предходната дума. Имаше ред за всички и постепенно се увлякохме в тази игра. :) Така се движехме заедно и неусетно почти изминавахме трудните отсечки. Оказа се че има много думи, завършващи все на -а, но пък и се намериха достатъчно, които да започнат с -а. Малкият Дамян е най-юнак сред нас, като козле премина през всички  изпитания. Направо му завиждах на лекотата, с която подскачаше по камънаците. :) 




                  Преминахме покрай неразстопени преспи сняг. Покрай малки езерца, колкото шепа, разплискана вода... а около нас все повече ставаше зеленото на тревата, на клека, на храстите със зрели боровинки. Ох, тези боровинки!... 




                   Вляво от нас сред чудните зъбери и скали скоро се открои връх Джангал  (2730 м). Снагата му е от гранит. Един от най-красивите върхове, с чудни изсечени форми от тъмни скали. Малко страховит красавец. Джангал е встрани от централното било. Намира се на Полежанското било между Момини двори и седловината Джангалска порта. 




                   На ранина тръгнахме с две от семействата, които бяха най-ранобудни и достатъчно търпеливи да издържат на моето "бързо" темпо в планината. Точно в този момент те вече се бяха откъснали напред заедно с нетърпеливите и бързи младежи и вероятно вече се бяха потопили във водите на Попово езеро, където щяха да ни изчакат. Сега вървяхме с другата част от групата. Водачът ни Милен успяваше да държи всичко под контрол и се придвижвахме спокойно, разговаряйки и смеейки се. Докторът Орлин е неизчерпаем извор на смях. Така в шеги и закачки някак неусетно преминахме през някои по-трудно проходими места по пътеката - изпречила се пред нас по-голяма скала или теснина сред камънаци и скали...  




                   Някъде напред пред нас се видяха три малки сини езерца. Бяхме в подножието на Джангал на път от Кралев двор и Момини двори. Това място е дивно и потайно, а и при величествения и красив изглед на връх Джангал се сетих за мита, свързващ двата върха - Джангал и Безбог. Разказах го на своите спътници, бях го открила преди пиринското пътешествие, докато проучвах местата, през които ще минем.
           Живеела по тия места чудно красивата дъщеря на бог Перун - прекрасната и нежна Перуника. В нея бил влюбен бог Бес, но тя не отговаряла на чувствата му. Веднъж докато се къпела в Самодивските езера, тези които бяхме видели са точно те, бог Бес се появил и похитил девойката. Кипнала кръвта на Джангал, син на Перун. Подгонил той бог Бес, настигнал го на връх Безбог, където го убил и затрупал с камъни. Купчината камъни още стои на върха. 
 


                   Пътеката ни води през скали и канари, на места е доста тясна. Наоколо става все по-зелено и живописно. Над нас се извисяват зъберите на Джангал, сякаш наистина буен младеж се превърнал в тези канари. Сякаш в тях е жив духът му, притаил се е и всеки момент ще разкърши снага. 




                    Най-сетне пътечката ни извежда до Самодивските езера. Мястото е фантастично. 




                    Това са три от групата на Поповите езера. Скътали са се между скалите под връх Джангал. Много са красиви и мястото е живописно. Не случайно точно тик е живяла красивата Перуника. Мислех си, че само в приказките има толкова прекрасни и дивни местенца. 
            Трите езера са много близо едно до друго. Най-високото е на  2378м, второто на 2375м и най-ниското на 2372 м надморска височина. Между тях с весело бърболескане се вие рекичка, която образува малко водопадче между двете горни езера.  




                    Има старо поверие, че нощем тук идват горските самодиви, тук е тяхното сборище. От това поверие идва и името на тези чудни езера. 




                    Двете горни езера.




                    Приказната порта сред скалите, където се образува малкото водопадче между двете езера.








                   Поспираме за почивка върху скалите над езерата. Мястото е тясно, закътано между скали, обрасло в зеленина, цветя и билки. Слънцето вече е високо. Самодивите отдавна са се прибрали в горските си покои, но сякаш нещо от тяхното присъствие е останало, има магия наоколо...




                    Водите на езерата са кристални, слънцето се къпе в тях. 



                   Отново продължаваме по каменистата пътека. Наоколо вече растителността е все по-богата. Пейзажите се сменят непрекъснато и стават все по-живописни, по-богати. Има повече цветя и ... боровинки... А камъните нямат свършване. 
           Съвсем скоро между игличките на клека се показва наситено синият цвят на Попово езеро. 



                    Ето го и характерният изглед на езерото с идеално кръглия зелен остров посредата.


 
                    Групата на Поповите езера е от единадесет езера, от тях най-голямо е Поповото езеро. То е разположено на дъното на най-големия пирински циркус - Поповоезерния. Това езеро е по-по-най в Пирин - най-голямо, най-дълбоко и с най-голям воден обем. В България е четвърто по големина след Смрадливото, Горно Рибно и Близнака в Рила и второ по дълбочина след Окото в Рила. Разположено е на височина 2234 м. Два малки потока се вливат в южната част на езерото. 



                    Вече сме досами езерото, но пътеката трябва да ни изведе до отсрещния му бряг. Зелената сочна трева примамливо блести на слънцето. Денят е горещ, загрели сме. Колкото по-надолу се спускаме става все по-топло. В равнината сега са почти 40-градусови температури. 
           Срещу нас се издига връх Полежан ( 2851 м ) - първенецът на страничното Полежанско било. Той е най-високият гранитен връх в Пирин и е четвърти след мраморните исполини Вихрен, Кутело и Бански суходол. Преди 1942г. върхът се е наричал Мангър тепе, от турската дума мангър - монета. Върхът е покрит с плочи, които се клатят и тракат - звънят като монети, когато стъпваш по тях. Планината е пълна с чудеса.  



                    Да преплуваме езерото ще е по-лесно отколкото да обиколим по брега. Уж приятна разходка по тревата, пък то - ей такива скали и морени, накамарени досами водата! А във водата плуват пъстърви - толкова са много и блестят на слънцето в прозрачните води. Езерото също блести, блести и примамва с прохладата си... 



                    Спокйствие и тишина. Безбрежност и дълбочина на синьото.
            Точно зад острова на ееей оня бряг, в малък поток водите на езерото се отичат. Потокът е стръмен и шумно се влива в Горното Рибно езеро, в което плуват чудни цветя. Образуват се красиви водопади където водата се излива от езеро в езеро. Рибните езера дават началото на река Ретиже, един от основните притоци на Места. 



                    Островът в средата на езерото, което е дълбоко окло тридесет метра, е целият обрасъл с клек. Съвсем кръгъл е. За този остров и езерото се разказват различни митове и предания. Най-старите отново са свързани с върховния бог на славяните - Перун, който живеел по тези места с любимата си Ехо. Перун имал чудно красива сестра, която по красота съперничела на слънцето - Перуника. Девойката била и добра и работна. През дългите зими тъчала платно за ризи на Перун и Ехо, а щом пукнела пролетта слизала на езерото да бели платното. Простирала го нависоко на връх Момини двори, откъдето идва и името на върха. 
          Така простичко живеели боговете в самото сърце на планината, докато не дошли християнските времена. След покръстването един поп от Разложката долина поискал да прогони езическия бог. Тръгнал да търси неговото обиталище и минавайки през село Обидим, овчари му казали, че видели Перун да стои на връх Джано. Попът цял ден се катерил срещу течението на река Ретиже, докато накрая стигнал до голямото езеро, но не можел да познае кой е върхът - наоколо имало много върхове и всичките се оглеждали в бистрите води на езерото. Започнал попът да реди молитви, отправени към неговия бог, да му помогне да открие и прогони Перун. А Перун се разлютил, разгневил, разфучал и с един замах метнал натрапника в езерото. На повърхността изплувала само калимявката му, която се превърнала в остров. Оттогава езерото се нарича Попово езеро, а островът по средата - Попова капа. 
            Красивата Перуника нямала късмета да живее дълго. Тя млада се разболяла и умряла, но според езическата вяра - смърт няма - на гроба на девойката израсло красиво синьо цвете. Хората го нарекли Перуника. Перуниката цъфти всяка пролет през май, времето, в което момичето белело платното си на езерото. 



                    Катерейки се по скалите край брега, по тясната пътечка си открадвам по кадър към езерото, скрило вековни тайни в дълбоките си води. Има и други легенди за него, останали от времето на робството... А между камъните зреят боровинки.




                   Пак съм последна. Групата се е разделила на две - едната част е вече на отсрещния бряг, а другата все още е на отсамния, но във студените води на езерото. 






                    При езерото сме били около десет часа. Решихме да останем около час край водите му. Най-смелите се потопиха, но това не е морето - водата е много студена. Продължихме към първата група и към другия бряг. Пътеката беше красива, зелена, с много цветя... и камънаци, и скали, които продължаваха да ни затрудняват. По пътя ни имаше здравец и летяха чудни пеперуди.




                   А водите искрят под лъчите на слънцето. Лъчите му се разтапят в големи златни капки и разливат спокойствие и красота.
           Зад гърба ни е Джанагал. Срещу нас е връх Сиврия ( 2590,5 м ). Издига се на рида Джангалица, към езерото гледат западните и северните склонове на върха, а източните се спускат към Кременските езера. 
 




                   Цялото слънце е слязло във водите на езерото. Цялото езеро е в позлата. 




                    Малко по-отдалечен е връх Джано ( 2668 м ). Разположен е между седловината Демиркапия и връх Ченгенчал. Билото на юг към връх Ченгенчал (2709м) е скалисто и тясно, туристите го наричат "Малкото конче".
           А пътеката най-после излиза на равно върху зелена дъхава планинска трева.




                    Седловината Демиркапия е разположена между върховете Джано и Демиркапийски чуки на главното пиринско било с най-ниска точка на около 2480 м н.в. През Демиркапия минава пътеката за хижа Пирин, идваща откъм хижа Гоце Делчев, маркирана е в зелено. 




                     Вече сме достигнали до заветния бряг за почивка. Приятно е да седиш на тревата или върху белите морени и да съзерцаваш водите на езерото. То е застинало като огледало, в което потъва бездънното небе. Надничат в това огледало и извисяващите се наоколо върхове. Тук се усещат ударите на сърцето на Пирин, тук остават сърцата ни, 




                      Вдясно от нас мълчаливо се извисява Джангал. 




                    Формите му са неповторими.




                    Седнали сме с лице към езерото и някъде зад нас на север са Малък и Голям Полежан. 





                     Зад нас остава и пътеката, която ще ни изведе до хижа Безбог. До нея има още окло час и половина път.               Полежаните .





                     Седиш върху зелената трева. Земята те зарежда със спокойствие и сила, скрита някъде дълбоко в недрата и. Езерото носи отмора и копнеж, проблясквайки на слънцето, сякаш скрило решенията на всички житейски ребуси в глъбините си. Няма мисъл. Има само отмора. Синьо небе в огледало на езерна вода, сини планини, вековното зелено на клекове... Мастилено с вкус на боровинки. 




                   Спокойно езеро и величествени върхове, укротили сякаш в себе си духа на боговете. 





       
                     Почти всички в минутите за отмора са боси и с потопени в езерото крка, но веднага бързат да излязат на слънце. Водата е много студена. Само най-смелите се топват цели в студената прегръдка на езерото.   




                     След почивката потегляме към хижа Безбог. Остава по-леката част от маршрута. Лека, лека - отново изкачване, преди да се спуснем към езерото и хижата. Уж не е дълъг пътят, но ни отнема поне двойно време, с моето задъхано темпо. По този участък има много туристи. Срещаме и се разминаваме с чужденци и българи, млади и стари. Голяма част от тях почиват в хижа Безбог и си правят разходки до красивото Попово езеро. Други се качват с лифта до Безбог и оттам с неголям багаж се спускат към езерото. 




                     Изкачването ми се стори безкрайно. Преминахме през горички от клек и планински потоци. На Попово езеро не се потопих във водата, но един камък ме излъга при преминаването на малка планинска река. Поне известно време ми беше прохладно, докато изсъхнат дрехите върху мен. А въздухът наоколо ставаше все по-горещ. Настъпваха следобедните най-горещи часове, когато слънцето грее най-силно. Най-сетне пред нас се откри чудната гледка към хижа Безбог и Безбожкото езеро.  




                  Езерото образува почти идеална окръжност, а на брега му е кацнала най-голямата и хубава хижа в Пирин. Наоколо гъмжи от хора, защото до тук се стига лесно. На нас ни предстоеше сравнително стръмно спускане надолу, но нали вече хижата се виждаше се поотпуснах с облекчение и съвсем забавих крачката. 




                    До  финалната права обаче разстоянието все още не беше малко.
            Езерото е източно от връх Безбог на височина 2239 м, от него изтича Безбожка река, която е приток на Места. То е постоянно, за разлика от другите три Безбожки езера, които през лятото пресъхват. Езерата са ледникови и са върху гранитна основа. През зимата често в езерото падат лавини.  
 



                   Ох, стръмнината свърши! Пред нас е прав и равен път. Но езерото никак не е малко, а Милен ни припомня, че трябва да стигнем навреме, за да не изпуснем и последния курс на лифта, защото в противен случай имаме още два часа спускане надолу към хижа Гоце Делчев. Само при споменаването за още два часа пеша не разбрах как се озовах пред хижа Безбог за абсолютно отрицателно време. Е другите вече бяха изяли по една чорба, а някои си доядаха. Аз бях жадна - тоникът беше студен и най-вкусният тоник, който бях пила. Имахме достатъчно време да отдъхнем и да се намятаме на лифта заедно с раниците. 
 



                    Зад нас остана врх Безбог или Бесбог (2645 м), гранитен, разположен върху Полежанското странично било.  На изток започва покритият с клек Безбожки рид. Той обгръща Безбожките езера. През този рид преминава пътеката от хижа Безбог за Попово езеро, по която сме дошли, наричана още  „Малка душевадка“ - защо ли? 



                След дългите планински пътешествия полетът над гората с лифта си беше истинско удоволствие. Всички слязохме до хижа Гоце Делчев, откъдето щеше да ни вземе микробус. Когато скочихме от лифта, ни посрещна горещата вълна на лятото. Долу в ниското си беше адски огън, в този точно момент за пръв път почувствах колко ще ми липсва планината... Магията и е силна, прохладата неустоима, вкусът на боровинки... той завинаги остава, с нищо незаменим. 
           През Добринище се прибрахме в Банско. Беше все още рано - може би около четири след обяд. По най-бързия начин се изкъпахме, за да можем да разгледаме забележителностите на Банско. За жалост музеите работят едва до 17 часа и нямахме никакво време... а искахме да видим толкова неща! 

Поздрави ;)

...и тъга по лятото. :)

Усмивки!

Ето че очакването ми да приключите преходите си из Пирин през Лявата Кралевдворска порта, Самодивски езера-Безбог се оказа вярно! Благодарен съм за това, че с поетичние си, силно емоционален и прекрасно илюстриран пътепис ме върна и разходи по едно от най-любимите ми места в Пирин! /една малка забележка -от района на Попово езеро не можеш да видиш вр.Газей :-)) той е зад Полежан и за да го видиш трябва да се изкачиш на Полежан/ За следващото лято бих ти препоръчал да се качите с лифта до Безбог и покрай Попово езеро по пътеката за Демир капия да се качите на Джано. От там е фантастична гледката към Кременските езера! Лесно и еднодневно! :-)) Още веднъж, поздравления за чудесния цялостен пътепис за Пирин!

Благодаря за приятната разходка!Хубав ден!:)

Пожелавам Ти един преход от Кременските езера през Сивритепе до Папазгьола?
Виждам, че обичащ планината, дано да имаш повече възмогжвносто да я посещаваш.
Музаката към клипа - тя е най-въздействаща когато не е в транскрипция, а така, както я е чувал /от небето?/ автора й.
Коста

Славче, на красотата на българските планини човек никога не може да се насити!
Снимките, които си направила са страхотни! Надявам се да получа разрешение да ползвам някои от тях за работите си.

Поздрави!

Направо си медитирах в твоя постинг-истинска наслада за всичките ми сетива. Жива и здрава да сия да посещаваш нашите красиви планини и пак да разказваш по един неповторим начин.

Привет!
Веднага се поправих! :) За пръв път съм в Пирин и нямам търпение да разузная всичко... Има неща, места (върхове или седловини) които са попаднали в кадър, а не ги знам кои са. Падна голямо ровене да проверя кое какво е. Не съм изкачвала всички тези върхове. Дано да имам късмета да го направя.

Усмивки!

Ох! Разхогка ли?! :))) Беше си истинско изпитание! :)

Поздрав!

Здарвей!

И аз се надявам на още пирински приключения. :) А за музиката - ти си познавачът. На мен ми харесва, допълва картините и емоциите от пътешествието сред природата, на мен ми звучи по точно определен начин и си мисля за точно определени неща когато я слушам. Как я е чул авторът - не знам, но е въздействаща вероятно на всекиго по различен начин... и в това е част от очарованието и.

Поздрав и усмивки!

Наистина планините са неизчерпаем източник на енергия.
Радвам се щом мога да помогна със своите снимки. Пишеш неща, които ме карат да се замислям, но все още нямам достатъчно време да се поровя и аз за произхода на много думи... интересно ми е развитието на езика.

Наистина планините са неизчерпаем източник на енергия.
Радвам се щом мога да помогна със своите снимки. Пишеш неща, които ме карат да се замислям, но все още нямам достатъчно време да се поровя и аз за произхода на много думи... интересно ми е развитието на езика.

Поздрав!

Браво, с удоволствие видях тия чудеса на българската природа!!!

Много хубаво....и разказа и снимките, а най-добре е да се докоснеш до такава красота и да се изживее емоцията....!!!

Браво!!!

Благодаря за невероятната разходка!

за мен да видя и прочета...
поздрав за теб...

И перкрасно!:)))

Направи ли виното или да си носим? ;-)))))

Много видях и много научих!
Увлекателно разказваш!
Благодаря за удоволствието, което ми достави, Славе!

blagodara za xubavata razhodka iz pirin planina preurasen relaks

Дай Боже, живот и здраве всекиму!
Пролет, аз пък като те зърна само и ми става едно такова пролетно!

Усмивки!

Ох, пък ако опиташ и боровинкитеее!... :)

Много е хубаво да попаднеш в това царство... и малко е страшничко...

:))) ...е, не се представих за Отличен... ;)

Пак заповядай! :)))

Привет!
... когато си там - дъхът ти спира!...

:))) мммммммм, фантастично е!

Поздрав!

:))) Ей, ако опиташ от моя еликсир - не можем те стигна по чукарите! ;)

Здравей!
Радвам се, че ти харесва! :)))

:) Най-истински е релаксът, когато успееш да се слееш с природата, да се усетиш частица от нея... Тогава магията действа.

Чудесен постинг! Много си добра в описанията и в снимките!

... не знам... това е вътрешна потребност... усещане...
Не е трудно. :)

Поздрав!