Постинг
25.06.2013 17:01 -
Ковачевица. За отминалите мъжки времена...
Автор: qbylkovcvqt
Категория: Туризъм
Прочетен: 13977 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 25.06.2013 17:04
Прочетен: 13977 Коментари: 13 Гласове:
19
Последна промяна: 25.06.2013 17:04
Старите чешми и тихата им, приглушена песен... Ромон, който сякаш плаче. Плаче и разказва за страшно минало, тъжно настояще и празно бъдеще... Високо в Родопите още с влизането в Ковачевица ни посреща тази каменна чешма. Близо до нея са насядали на раздумка няколко баби, все още живеещи тук. Зад чешмата - старите зидове с огромните дървени порти... Горещ августовски ден. Картина на безвремие и летаргия в някога будното село, кипяло от живот и енергия...
Тази чешма е на 140 години според надписа на нея. Построена е, за да остане, от Стоян Петков Кехая. Името говори за заможен човек, имощен, с много стада овце. Богатството в онези времена се е измервало в глави добитък и земи. Богатсвото в онези времена е осъзнавано като такова, само, ако го споделиш по някакъв начин с другите. След толкова години по родопските пасища вече не пасат огромните стада на старите чорбаджии, но чешмата още тече и носи прохлада и напива жадния с жива вода.
Ковачевица е китно селце легенда, извисило своите просторни къщи по стръмните западни склонове на Дъбрашкия дял на Западните Родопи. Намира се на 1020 м надморска височина, недалече от гр.Гоце Делчев. Теренът, на който са построени големите родопски къщи, е оскъден. Отвоюван е от планината. Всяка педя земя е застроена с усет за красота и вечност. Къщите са издигнати от камък и дърво. В тях има гордо величие и сигурност, топлина и уют...
По някакъв начин тези къщи ми напомнят къщите в Габровския Балкан с каменните плочи върху покривите. Ала тези тук са толкова големи и просторни. За пръв път виждах такива. Тук са се запазили все още най-големите български къщи, съхранили сякаш свободния дух на българина.
Скътано в зелените пазви на Родопите селото се е изкачило високо в планината, търсейки спокойствие в тъмните години на турските нашествия.
Като всяко място и селище по нашите земи и тук следите от човешко присъствие водят до древността. Според археологическите находки, открити в местността, тук са живели хора още в каменно-медната епоха, нещо повече - предполага се, че това място е било център на древна цивилизация.
Днешния си облик селото е започнало да изгражда през тъжните години на турските нашествия. Природата по тези места е особено щедра на камък и дървен материал, което е предпоставка за здравите и масивни къщи. Тук, високо в планината, свободолюбивите и непокорни българи са успели да съхранят българщината.
Предполага се, че първите заселници на Ковачевица са бежанци от Търновското царство, разгромено и опустошено от турците (1393г.) Към тях се присъединяват и преселници от Костурско. Втората голяма преселническа вълна е при турските безчинства по насилственото помохамеданчване на българите. Най-гордите, хората със свободен дух, са изкачили планината, за да постигнат достоен живот за децата си. Оцелялото население след опожаряването на село Рибново, се заселва в горната част на днешното селище, близо до изворна вода.
Тук, където трудно и рядко достигал турски крак, хората започнали да строят просторни здрави къщи, още от основите та до самия покрив, съградени от камък. Покривите настилали с прочутите ковачевски "тикли", а уюта и топлината постигали като богато използвали дървен материал от околните борови, букови и дъбови гори.
Легендата разказва, че името на селището идва от името на една жена. Тя била съпруга на един от преселниците, ковач Марко - Гина Ковачевица. Тя била обаятелна жена, мъдра и след смъртта на съпруга и хората непрекъснато я търсели за съвети и помощ. Казвали: "Отивам при Ковачевица" и се запътвали към горния край на селището, където бил домът на ковача. (В онези далечни времена първите заселници били създали няколко разпилени и отдалечени една от друга махали в планината. Селото е изградено около дванадесет чешми.)
Така народната памет свързва името на селището с името на реално съществувала личност, станала притегателния център на общността, около който се е създало едно здраво общество.
Първите заселници са предимно земеделци и скотовъди. Те облагородяват това благословено от боговете място. Наоколо тече изобилно изворна вода, климатът е мек, пасищата са обширни. И до днес съществуват градините от плодни дървета - ябълкови, крушови и сливови, а също черешови и орехови насаждения. Землището на селото се превръща в желана обетована земя за всички хора, търсещи сигурност от зачестилите разбойнически нападения в низините.
Нова вълна от заселници приижда в Ковачевица - българи от Западна Македония (около 1791г.); семейства от Дебърско, Кичевско и Тетовско. Тези нови хора в селището внасят и новия му архитектурен облик, единствен и до днес - те били дюлгери със самочувствието на опитни майстори.
Облика на Ковачевица се променя със заселването на старите майстори. Лицето на селището се изгражда в ония времена. Хората се замогват в това райско кътче, където природата богато ги е дарила с благата си и в същото време крадат от тази природа пространство за домовете си.
Ковачевица е от онези селища в Родопите, където през времето на цялото робство е отстоявана твърдо изразената българска идентичност. С каменните си къщи-крепости и гордите им стопани, селището е здрава крепост на българщината в онези години.
През Възраждането селището се замогва. Развива се овцевъдството - 20 000 глави добитък си е цяло имане. От занаятите се развиват абаджийството, кираджийството и разбира се прочулото се дюлгерство. След 1885г. се развива търговията с дървен материал. Търговците забогатяват и преуспяват. От техните среди излизат вискообразовани видни личности с ново съзнание и статут. По-късно от тези среди се създават селските комитети на ВМОРО. От тях се избират и назначават местните съветници.
Много естествено се преливат силата на камъка, вдигнал високите стени, топлината на потъмнялото от времето дърво и наситеното зелено на планината, която бавно и лека-полека днес отново възвръща отнетата и с много борба от хората територия.
Заселниците от Западна Македония придават запазения до днес възрожденски облик на Ковачевица. Техните ръце издигат плода на ума - красивите и величествени сгради, съчетали в себе си и стил, и удобство, и откраднали достатъчно място, за да поберат свободния дух на тези непокорни българи.
Усещането за простора на Родопите не е изгубено. Напротив. Съхранило се е, дори се усилва, като че ли носено от птица, рееща се свободно...
Дълго попивах магията на това място. Дълго безгласно се наслаждавах на гения създал всичко наоколо. Възхищавах се с някакво чувство на преклонение и обожание пред силата, която е съхранила сътвореното през годините...
Докато прозрях тайната или може би една от съществените тайни на старите майстори - те самите са били в хармония с всичко наоколо. Душите им са били едно цяло с природата, от която са усвоили умението да създават съвършенство в простотата.
Увлечени в съвременните надпревари с така нареченото модерно, отдавна сме забравили вкуса на изворната и чешмяна жива вода, аромата на здравеца и планинския дъх на билки... Забравили сме чистия блясък на слънцето и светлината в простора, която струи дори и над високите родопски къщи...
Изкачваме се по стръмните и тесни улички на Ковачевица. Настилката изглежда като всяка калдаръмена селска настилка и само разбиращите ще обърнат вниманието ни на това, че дори и улицата е направена с умисъл да не бъде опасна през зимата, когато е хлъзгаво. За целта са използвани вградени напречни прагове от каменни плочи, а самите настилки са направени с денивелация за отичане на дъждовните води. Всичко това прави уникални тези малки китни улички.
Теренът е стръмен и скалист. Стрехите са се доближили една към друга на оскъдното местенце сякаш да си хортуват, а над тях светлее синевината на небето.
Селото е уникално и с модерната си за времето канализация, прокопана на два метра дълбочина в скалистите улички ( като си помисля, че днес в съвременното ни село на XXI век все още няма канализация...)
Къщите са построени съобразно малкото място, имат помощни постройки, стопански, търговски и обществени сгради, подредени в своеобразен космос, а нечия топла ръка е пуснала с любов семена и между камъните цъфтят латинки - типично блгарски цветя, носещи и аромата на българското, и красотата на съгражданото с много любов и мерак.
Масивните зидове на къщите започват от самата улица и се извисяват високо, за да достигнат до 2-3 етажни къщи. Основите и първия кат са от камък, там дървото е само в арматурата (кошак). Уличките нямат тротоари, опират се направо о зидовете, но тези каменни стени изглеждат някак уютно. Грижливата ръка на майстора е скосила ъглите, изгладила е ръбовете, създала е удобство в онези далечни времена.
При втория и третия етаж къщите се разширяват, за да създадат нужния домашен простор и уют. Засилва се и употребата на дървения материал. Дори той преобладава в последните етажи. По цялото протежение на къщите потоните един над друг са изцяло от дърво. Носещата конструкция на покривите е от 10-15 метрови талпи. Дървото гали погледа и създава усещането за топлота и спокойствие.
В дворовете растат лози и овошки. Любяща ръка е засадила мушкато на чардака и сега то грее като пламък и превзема окото.
И въпреки оскъдното пространство няма местенце, от което да не се синее небето...
В горещия августовски ден тихите калдъръмени улички носят прохлада, сгушили се под стрехите, сякаш вплетени една в друга.
Високите каменни снаги на къщите носят усешането за хлад.
С пълни гърди свободно се диша въпреки жегата и въздухът е наситен с дъх на зеленина, диви треви и билки.
Внушителните сгради хвърлят дебели сенки. Покривите им сякаш се губят в родопското небе.
Няма нищо случайно в изграждането на огромните сгради и малките закътани улички.
Стрехите, почти докосващи се една друга, сега пазят сянка и носят прохлада, а през зимата засланят улиците от снежни навявания.
Не мога да се нагледам на внушителните високи и просторни къщи, които въпреки размерите си и въпреки, че са застроени нагъсто не закриват небето. Те сякаш са в небесата.
Сякаш са странни птици в простора на Родопите.
Живеят във времето и сякаш черпят сила от небесата, слели се в чудна синя прегръдка.
Наричат ковачевските къщи "братски". Точно по братски са строени в далечното патриархално време, когато се е ценяла силата на рода и задружният живот е носел радост, успех и късмет.
Къщите са изградени в ансамбли по две и три заедно. Нито една от тях не доминира сред останалите.
Подредени са по такъв начин, че да не си пречат, да няма между тях по-висока или по-голяма, да не вземат от пространството или светлината на другата къща.
В българското възрожденско строителство няма никъде на друго място подобно нещо във взаимодействието на обемите и архитектурното цяло.
Стрехите сякаш не само се докосват, те са се гушнали, сякаш увлечени в сладка раздумка. Дали защото слънцето блести в очите или пък не,... но на прозорчетата сякаш са се показали стопанките, за да си продумат някоя дума или да си подадат нещо, нужно за гозбата...
Трудният живот на хората в този край ги е научил да бъдат задружни и да живеят в разбирателство. В изграждането на всяка нова къща са се включвали всички, които са били способни да го сторят.
Задружният труд на ковачевските майстори е постигнал съвършенство в изграждането на своеобразна мозайка от редове и групи къщи, които са с формата на бква Г или П и които се разстилат като пъстра черга, застроявайки района.
Около жилищните сгради е имало пояс от стопански постройки за животните, плевните и хамбарите, а около тях са били градините. Тази структура е най-естествената и осигуряваща удобство за живота на населението.
Традиционната ковачевска къща е като всяка родопска къща. Минава се през така наречения "сух двор", близо до който в най-ниското ниво е "подника" (обора). Обикновено първият етаж е стопански и до него се достига по голяма дървена стълба.
Следващите един-два етажа е трябвало да поберат многолюдната челяд на българското семейство. До края на XVIII век семейството е живеело в обща стая с огнище. Тази стая служела едновременно и за спалня, и за кухня.
През XIX век обаче битовата култура на хората се променя. Всяко отделно семейство вече си има собствена стая с огнище. Най-интересен от съвременна гледна точка в интериора на къщата е "потонът" (нещо като коридор или салон, около който са подредени всички останали помещения - "водник" (мястото, където се е съхранявала водата), "кьошк"(или чардак), тоалетна (в съвременното ни село все още масово се използват външните тоалетни...), самостоятелни стаи с огнища и пещ, която често е включена към потона. Към потона води дървена стълба, която е връзка и към всички останали помещения. Потонът определя лицето на къщата, в зависимост от това как е разположен (надлъжно, напречно, ...), това определя и различията във фасадата на ковачевските къщи.
Между къщите откриваме зрял касис. Вкус на късно лято. Не се стърпяхме да не го опитаме...
Чардаците на къщите са от красиви по-красиви. Дървото естествено се вписва в градежа от камък. Пестеливата "столарска" дърворезба е в хармония със сдържания строг стил на къщите, но само по себе си дървото внася топлина и хамония в цялостната завършеност на къщите, които постигат съвършенната си цялост с покривите от ръчно обработени плочи "тикли".
В края на XIX в. започва да навлиза наемния труд под формата на "надничарство", което е предпоставка за нов статут и йерархия в строителния еснаф. В Ковачевица се избирал управителен съвет от най-изтъкнатите майстори. Те представлявали дюлгерското съсловие пред обществото. Откриват се и дюкяни за специализираи изструменти.
Интересен е фактът, че поради възникналата конкуренция, майсторите си създават таен език - "мещровски" или "мещрогански", нещо като социален говор, който бил близък до брациговския и бил напълно непонятен за непосветените. Запазени са повече от 300 думи на този говор: "Мищопията е борана от гура и друна" (Къщата е направена от камък и дърво) или "Вепи една дзифура за мещрата" (Дай една цигара за майстора). :)))
И упойващият аромат на петунии... нежна усмивка сред камъка.
Все още е жив споменът за голямата чаршия "Врис" в центъра на селото. На нея били разположени двадесет дюкяна от Шубалековата чешма до Ланджовица чешма (носят имената на местни родове). От тъмно до тъмно тук отворени били вратите на ковачницата, самарджийницата, железарницата, обущарницата, абаджийницата, сладкарницата, бакалницата...
Царяло оживление и кипял живот по тези места. В неделя ставал голям пазар - от съседните села идвали търговци със своите стоки.
Този пъстър живот секва през 50-те години на XX век. При строежа на новия път за Бестлетското горско стопанство са разрушени всички търговски сгради. Пътят минава точно през чаршията. Разрушена е и Бакаловата къща - уникална страноприемница, която се издигала в центъра на чаршията.
Населението успяло да запази от разрушение и да съхрани най-ценния паметник на своята духовност - църквата "Св.Никола", домът на християнската вяра.
Църквата е изградена в най-тежките години на робството. В градежа се е включило цялото население, дало мило и драго да издигне символ на надеждата и упованието във висшата сила, която дава опора.
И днес в очите на живите още къщи живее онази благост и чистота на българина, която повява от тънките, изплетени на една кука мигли на прозорците. Грижовната нежна ръка на българката е послушала сърцето, избрало българското в мястото, в живота, в чистотата на бялото дантелено перде...
А около зидовете на църквата мирише на здравец и спокойствие.
В онези далечни и тъмни години било трудно да се започне строеж на църква, не ставало без разрешението на турската власт, а такова било почти невъзможно да се вземе.
Легендата разказва за един известен ковачевски търговец, който се прочул чак в султанския двор в Цариград като изкусен бръснар. Съселяните му го потърсили за помощ, защото разрешение за строеж на църква било невъзможно да вземат от султанската администрация. Лично заради коваческия бръснар, когото султанът почитал и уважавал, той издал и подписал ферман, като единственото условие било църквата да не е висока, за да не се вижда отдалеч.
Тогава ковачевските майстори вкопали храма в земята и така условието било изпълнено. Големите размери обаче били изпълнени във вътрешното пространство и на дължина, и на ширина, и на височина. Цялото население участвало в изграждането на църквата. Никъде няма записани имената на башмайсторите, нито пък на ктиторите на храма. Никой не може да каже защо - дали са "забравили" да се подпишат гордите майстори или не това е било най-важното, дали са били много имената на ктиторите, та не са могли да бъдат събрани върху една стена... Може би, когато правиш от цялото си сърце и душа нещо истинско за хората, не търсиш признание или авторски права. Изумително е как са мислели, разсъждавали дедите ни, затова днес съдим по делата им.
Църквата е завършена и осветена през 1848 година. Тя една от петте най-големи базилики в България. Изградена е по типичните за ковачевските майстори технологии. Построена е със солидни каменни зидове, а покривът е от каменните плочи "тикли". Под покрива има взидани прозорци, даващи достатъчно светлина на храма.
Иконостасът на църквата е от великолепна позлатена дърворезба. Иконите са повече от седемдесет и са подредени в три реда. Дванадесетте царски икони са от средата на XIX век, не е известен зографът, но той носи почерка на късните майстори-зографи от Тревненската живописна школа.
Близо до иконостаса, на северната и на южната стена са поставени две много ценни икони - на Св.Георги на кон и на Св.Димитър на кон. Иконите са на "Рука Георгия Стергюв, лето 1874" от Банската художествена школа. Според народните вярвния Св.Георги и Св.Димитър са братя, единият води лятото, а другият - зимата. Рядко могат да се видят обаче заедно.
Църковният комплекс е напълно завършен в 1900 година, когато ковачевлии издигат, този път без разрешение, дванадесетметровата камбанария в църковния двор. Камбанарията е построена от Уста Ангел Митев и Тома Марков, който бил считан за равен на легендарния Уста Кольо Фичето и дори това бил неговият прякор.
Горнобродински майстори леяри на място отливат двете камбани. За тях били претопени десетки чанове (тучове), звънци, метални съдове, златни и сребърни предмети и накити, които били дарени от цялото местно население. Казват, че два пъти били сваляни камбаните, докато зазвънят с най-чистия и меден звук.
Близо до църквата е най-старото килийно училище в Неврокопско, което е завършено в 1820 година. Първи тук преподават местните свещеници.
Първото новобългарско училище в неврокопска област е основано от Никола Ковачевски в 1854 година. Никола Ковачевски открива школото в бащината су къща, тогава той е на двадесе и две години, възраст, която днес ни се струва твърде малка за сериозното дело, с което се захваща. В къщата освен, че се устройват класни стаи, се създава и пансион за приходящи от околността деца.
Делото на Никола Ковачевски - апостолско и просветителско в своята същност, продължава Йордже Димитров Джоржев. През 1892г. той построява със собствени средства нова двуетажна училищна сграда, в която учат няколко поколения ковачевци. Днес училището носи името на своя създател.
Все по-странно звучи информацията за такава една патриотична дейност и себеотрицание в името на ближния в днешното ни комерсиално и бездуховно време. Къде ли е останал тоя стар дух, къде се е изгубила честта и достойнството на българина...
Вървим по тихите калдъръмени улички. Възхищаваме се на гения на ковачевските майстори и на силния и борбен дух на българина. Тук в Родопите душата се разтваря и се слива с копнежа по свобода.
Тъжна е гледката на полусъбореите къщи с табели, на които пише: "Архитектурен паметник на културата, стопанисва се от държавата" - къде е тая държава, какво стопанисва, пази и укрепва?!!???
Мина време от срещата ми с Ковачевица. Някои от тези архитектурни паметници вече ги няма. Събориха се. А необикновената красота се загнезди в сърцето ми. Тъжно е, това, което се случва. Местните са шепа хора, нищожна останка от това будно и силно селище. Тук настъпва оживление през лятото, идват туристи, идват хора, купили си къщи тук...
Аз не зная толкова колкото изглежда, но ми беше интересно да се поровя и почета за историята на селището и за ковачевските майстори. Един от основните сайтове, които съм използвала и който ми допадна е: http://www.kovachevica.com/bg/Brochure/
Тази чешма е на 140 години според надписа на нея. Построена е, за да остане, от Стоян Петков Кехая. Името говори за заможен човек, имощен, с много стада овце. Богатството в онези времена се е измервало в глави добитък и земи. Богатсвото в онези времена е осъзнавано като такова, само, ако го споделиш по някакъв начин с другите. След толкова години по родопските пасища вече не пасат огромните стада на старите чорбаджии, но чешмата още тече и носи прохлада и напива жадния с жива вода.
Ковачевица е китно селце легенда, извисило своите просторни къщи по стръмните западни склонове на Дъбрашкия дял на Западните Родопи. Намира се на 1020 м надморска височина, недалече от гр.Гоце Делчев. Теренът, на който са построени големите родопски къщи, е оскъден. Отвоюван е от планината. Всяка педя земя е застроена с усет за красота и вечност. Къщите са издигнати от камък и дърво. В тях има гордо величие и сигурност, топлина и уют...
По някакъв начин тези къщи ми напомнят къщите в Габровския Балкан с каменните плочи върху покривите. Ала тези тук са толкова големи и просторни. За пръв път виждах такива. Тук са се запазили все още най-големите български къщи, съхранили сякаш свободния дух на българина.
Скътано в зелените пазви на Родопите селото се е изкачило високо в планината, търсейки спокойствие в тъмните години на турските нашествия.
Като всяко място и селище по нашите земи и тук следите от човешко присъствие водят до древността. Според археологическите находки, открити в местността, тук са живели хора още в каменно-медната епоха, нещо повече - предполага се, че това място е било център на древна цивилизация.
Днешния си облик селото е започнало да изгражда през тъжните години на турските нашествия. Природата по тези места е особено щедра на камък и дървен материал, което е предпоставка за здравите и масивни къщи. Тук, високо в планината, свободолюбивите и непокорни българи са успели да съхранят българщината.
Предполага се, че първите заселници на Ковачевица са бежанци от Търновското царство, разгромено и опустошено от турците (1393г.) Към тях се присъединяват и преселници от Костурско. Втората голяма преселническа вълна е при турските безчинства по насилственото помохамеданчване на българите. Най-гордите, хората със свободен дух, са изкачили планината, за да постигнат достоен живот за децата си. Оцелялото население след опожаряването на село Рибново, се заселва в горната част на днешното селище, близо до изворна вода.
Тук, където трудно и рядко достигал турски крак, хората започнали да строят просторни здрави къщи, още от основите та до самия покрив, съградени от камък. Покривите настилали с прочутите ковачевски "тикли", а уюта и топлината постигали като богато използвали дървен материал от околните борови, букови и дъбови гори.
Легендата разказва, че името на селището идва от името на една жена. Тя била съпруга на един от преселниците, ковач Марко - Гина Ковачевица. Тя била обаятелна жена, мъдра и след смъртта на съпруга и хората непрекъснато я търсели за съвети и помощ. Казвали: "Отивам при Ковачевица" и се запътвали към горния край на селището, където бил домът на ковача. (В онези далечни времена първите заселници били създали няколко разпилени и отдалечени една от друга махали в планината. Селото е изградено около дванадесет чешми.)
Така народната памет свързва името на селището с името на реално съществувала личност, станала притегателния център на общността, около който се е създало едно здраво общество.
Първите заселници са предимно земеделци и скотовъди. Те облагородяват това благословено от боговете място. Наоколо тече изобилно изворна вода, климатът е мек, пасищата са обширни. И до днес съществуват градините от плодни дървета - ябълкови, крушови и сливови, а също черешови и орехови насаждения. Землището на селото се превръща в желана обетована земя за всички хора, търсещи сигурност от зачестилите разбойнически нападения в низините.
Нова вълна от заселници приижда в Ковачевица - българи от Западна Македония (около 1791г.); семейства от Дебърско, Кичевско и Тетовско. Тези нови хора в селището внасят и новия му архитектурен облик, единствен и до днес - те били дюлгери със самочувствието на опитни майстори.
Облика на Ковачевица се променя със заселването на старите майстори. Лицето на селището се изгражда в ония времена. Хората се замогват в това райско кътче, където природата богато ги е дарила с благата си и в същото време крадат от тази природа пространство за домовете си.
Ковачевица е от онези селища в Родопите, където през времето на цялото робство е отстоявана твърдо изразената българска идентичност. С каменните си къщи-крепости и гордите им стопани, селището е здрава крепост на българщината в онези години.
През Възраждането селището се замогва. Развива се овцевъдството - 20 000 глави добитък си е цяло имане. От занаятите се развиват абаджийството, кираджийството и разбира се прочулото се дюлгерство. След 1885г. се развива търговията с дървен материал. Търговците забогатяват и преуспяват. От техните среди излизат вискообразовани видни личности с ново съзнание и статут. По-късно от тези среди се създават селските комитети на ВМОРО. От тях се избират и назначават местните съветници.
Много естествено се преливат силата на камъка, вдигнал високите стени, топлината на потъмнялото от времето дърво и наситеното зелено на планината, която бавно и лека-полека днес отново възвръща отнетата и с много борба от хората територия.
Заселниците от Западна Македония придават запазения до днес възрожденски облик на Ковачевица. Техните ръце издигат плода на ума - красивите и величествени сгради, съчетали в себе си и стил, и удобство, и откраднали достатъчно място, за да поберат свободния дух на тези непокорни българи.
Усещането за простора на Родопите не е изгубено. Напротив. Съхранило се е, дори се усилва, като че ли носено от птица, рееща се свободно...
Дълго попивах магията на това място. Дълго безгласно се наслаждавах на гения създал всичко наоколо. Възхищавах се с някакво чувство на преклонение и обожание пред силата, която е съхранила сътвореното през годините...
Докато прозрях тайната или може би една от съществените тайни на старите майстори - те самите са били в хармония с всичко наоколо. Душите им са били едно цяло с природата, от която са усвоили умението да създават съвършенство в простотата.
Увлечени в съвременните надпревари с така нареченото модерно, отдавна сме забравили вкуса на изворната и чешмяна жива вода, аромата на здравеца и планинския дъх на билки... Забравили сме чистия блясък на слънцето и светлината в простора, която струи дори и над високите родопски къщи...
Изкачваме се по стръмните и тесни улички на Ковачевица. Настилката изглежда като всяка калдаръмена селска настилка и само разбиращите ще обърнат вниманието ни на това, че дори и улицата е направена с умисъл да не бъде опасна през зимата, когато е хлъзгаво. За целта са използвани вградени напречни прагове от каменни плочи, а самите настилки са направени с денивелация за отичане на дъждовните води. Всичко това прави уникални тези малки китни улички.
Теренът е стръмен и скалист. Стрехите са се доближили една към друга на оскъдното местенце сякаш да си хортуват, а над тях светлее синевината на небето.
Селото е уникално и с модерната си за времето канализация, прокопана на два метра дълбочина в скалистите улички ( като си помисля, че днес в съвременното ни село на XXI век все още няма канализация...)
Къщите са построени съобразно малкото място, имат помощни постройки, стопански, търговски и обществени сгради, подредени в своеобразен космос, а нечия топла ръка е пуснала с любов семена и между камъните цъфтят латинки - типично блгарски цветя, носещи и аромата на българското, и красотата на съгражданото с много любов и мерак.
Масивните зидове на къщите започват от самата улица и се извисяват високо, за да достигнат до 2-3 етажни къщи. Основите и първия кат са от камък, там дървото е само в арматурата (кошак). Уличките нямат тротоари, опират се направо о зидовете, но тези каменни стени изглеждат някак уютно. Грижливата ръка на майстора е скосила ъглите, изгладила е ръбовете, създала е удобство в онези далечни времена.
При втория и третия етаж къщите се разширяват, за да създадат нужния домашен простор и уют. Засилва се и употребата на дървения материал. Дори той преобладава в последните етажи. По цялото протежение на къщите потоните един над друг са изцяло от дърво. Носещата конструкция на покривите е от 10-15 метрови талпи. Дървото гали погледа и създава усещането за топлота и спокойствие.
В дворовете растат лози и овошки. Любяща ръка е засадила мушкато на чардака и сега то грее като пламък и превзема окото.
И въпреки оскъдното пространство няма местенце, от което да не се синее небето...
В горещия августовски ден тихите калдъръмени улички носят прохлада, сгушили се под стрехите, сякаш вплетени една в друга.
Високите каменни снаги на къщите носят усешането за хлад.
С пълни гърди свободно се диша въпреки жегата и въздухът е наситен с дъх на зеленина, диви треви и билки.
Внушителните сгради хвърлят дебели сенки. Покривите им сякаш се губят в родопското небе.
Няма нищо случайно в изграждането на огромните сгради и малките закътани улички.
Стрехите, почти докосващи се една друга, сега пазят сянка и носят прохлада, а през зимата засланят улиците от снежни навявания.
Не мога да се нагледам на внушителните високи и просторни къщи, които въпреки размерите си и въпреки, че са застроени нагъсто не закриват небето. Те сякаш са в небесата.
Сякаш са странни птици в простора на Родопите.
Живеят във времето и сякаш черпят сила от небесата, слели се в чудна синя прегръдка.
Наричат ковачевските къщи "братски". Точно по братски са строени в далечното патриархално време, когато се е ценяла силата на рода и задружният живот е носел радост, успех и късмет.
Къщите са изградени в ансамбли по две и три заедно. Нито една от тях не доминира сред останалите.
Подредени са по такъв начин, че да не си пречат, да няма между тях по-висока или по-голяма, да не вземат от пространството или светлината на другата къща.
В българското възрожденско строителство няма никъде на друго място подобно нещо във взаимодействието на обемите и архитектурното цяло.
Стрехите сякаш не само се докосват, те са се гушнали, сякаш увлечени в сладка раздумка. Дали защото слънцето блести в очите или пък не,... но на прозорчетата сякаш са се показали стопанките, за да си продумат някоя дума или да си подадат нещо, нужно за гозбата...
Трудният живот на хората в този край ги е научил да бъдат задружни и да живеят в разбирателство. В изграждането на всяка нова къща са се включвали всички, които са били способни да го сторят.
Задружният труд на ковачевските майстори е постигнал съвършенство в изграждането на своеобразна мозайка от редове и групи къщи, които са с формата на бква Г или П и които се разстилат като пъстра черга, застроявайки района.
Около жилищните сгради е имало пояс от стопански постройки за животните, плевните и хамбарите, а около тях са били градините. Тази структура е най-естествената и осигуряваща удобство за живота на населението.
Традиционната ковачевска къща е като всяка родопска къща. Минава се през така наречения "сух двор", близо до който в най-ниското ниво е "подника" (обора). Обикновено първият етаж е стопански и до него се достига по голяма дървена стълба.
Следващите един-два етажа е трябвало да поберат многолюдната челяд на българското семейство. До края на XVIII век семейството е живеело в обща стая с огнище. Тази стая служела едновременно и за спалня, и за кухня.
През XIX век обаче битовата култура на хората се променя. Всяко отделно семейство вече си има собствена стая с огнище. Най-интересен от съвременна гледна точка в интериора на къщата е "потонът" (нещо като коридор или салон, около който са подредени всички останали помещения - "водник" (мястото, където се е съхранявала водата), "кьошк"(или чардак), тоалетна (в съвременното ни село все още масово се използват външните тоалетни...), самостоятелни стаи с огнища и пещ, която често е включена към потона. Към потона води дървена стълба, която е връзка и към всички останали помещения. Потонът определя лицето на къщата, в зависимост от това как е разположен (надлъжно, напречно, ...), това определя и различията във фасадата на ковачевските къщи.
Между къщите откриваме зрял касис. Вкус на късно лято. Не се стърпяхме да не го опитаме...
Чардаците на къщите са от красиви по-красиви. Дървото естествено се вписва в градежа от камък. Пестеливата "столарска" дърворезба е в хармония със сдържания строг стил на къщите, но само по себе си дървото внася топлина и хамония в цялостната завършеност на къщите, които постигат съвършенната си цялост с покривите от ръчно обработени плочи "тикли".
В края на XIX в. започва да навлиза наемния труд под формата на "надничарство", което е предпоставка за нов статут и йерархия в строителния еснаф. В Ковачевица се избирал управителен съвет от най-изтъкнатите майстори. Те представлявали дюлгерското съсловие пред обществото. Откриват се и дюкяни за специализираи изструменти.
Интересен е фактът, че поради възникналата конкуренция, майсторите си създават таен език - "мещровски" или "мещрогански", нещо като социален говор, който бил близък до брациговския и бил напълно непонятен за непосветените. Запазени са повече от 300 думи на този говор: "Мищопията е борана от гура и друна" (Къщата е направена от камък и дърво) или "Вепи една дзифура за мещрата" (Дай една цигара за майстора). :)))
И упойващият аромат на петунии... нежна усмивка сред камъка.
Все още е жив споменът за голямата чаршия "Врис" в центъра на селото. На нея били разположени двадесет дюкяна от Шубалековата чешма до Ланджовица чешма (носят имената на местни родове). От тъмно до тъмно тук отворени били вратите на ковачницата, самарджийницата, железарницата, обущарницата, абаджийницата, сладкарницата, бакалницата...
Царяло оживление и кипял живот по тези места. В неделя ставал голям пазар - от съседните села идвали търговци със своите стоки.
Този пъстър живот секва през 50-те години на XX век. При строежа на новия път за Бестлетското горско стопанство са разрушени всички търговски сгради. Пътят минава точно през чаршията. Разрушена е и Бакаловата къща - уникална страноприемница, която се издигала в центъра на чаршията.
Населението успяло да запази от разрушение и да съхрани най-ценния паметник на своята духовност - църквата "Св.Никола", домът на християнската вяра.
Църквата е изградена в най-тежките години на робството. В градежа се е включило цялото население, дало мило и драго да издигне символ на надеждата и упованието във висшата сила, която дава опора.
И днес в очите на живите още къщи живее онази благост и чистота на българина, която повява от тънките, изплетени на една кука мигли на прозорците. Грижовната нежна ръка на българката е послушала сърцето, избрало българското в мястото, в живота, в чистотата на бялото дантелено перде...
А около зидовете на църквата мирише на здравец и спокойствие.
В онези далечни и тъмни години било трудно да се започне строеж на църква, не ставало без разрешението на турската власт, а такова било почти невъзможно да се вземе.
Легендата разказва за един известен ковачевски търговец, който се прочул чак в султанския двор в Цариград като изкусен бръснар. Съселяните му го потърсили за помощ, защото разрешение за строеж на църква било невъзможно да вземат от султанската администрация. Лично заради коваческия бръснар, когото султанът почитал и уважавал, той издал и подписал ферман, като единственото условие било църквата да не е висока, за да не се вижда отдалеч.
Тогава ковачевските майстори вкопали храма в земята и така условието било изпълнено. Големите размери обаче били изпълнени във вътрешното пространство и на дължина, и на ширина, и на височина. Цялото население участвало в изграждането на църквата. Никъде няма записани имената на башмайсторите, нито пък на ктиторите на храма. Никой не може да каже защо - дали са "забравили" да се подпишат гордите майстори или не това е било най-важното, дали са били много имената на ктиторите, та не са могли да бъдат събрани върху една стена... Може би, когато правиш от цялото си сърце и душа нещо истинско за хората, не търсиш признание или авторски права. Изумително е как са мислели, разсъждавали дедите ни, затова днес съдим по делата им.
Църквата е завършена и осветена през 1848 година. Тя една от петте най-големи базилики в България. Изградена е по типичните за ковачевските майстори технологии. Построена е със солидни каменни зидове, а покривът е от каменните плочи "тикли". Под покрива има взидани прозорци, даващи достатъчно светлина на храма.
Иконостасът на църквата е от великолепна позлатена дърворезба. Иконите са повече от седемдесет и са подредени в три реда. Дванадесетте царски икони са от средата на XIX век, не е известен зографът, но той носи почерка на късните майстори-зографи от Тревненската живописна школа.
Близо до иконостаса, на северната и на южната стена са поставени две много ценни икони - на Св.Георги на кон и на Св.Димитър на кон. Иконите са на "Рука Георгия Стергюв, лето 1874" от Банската художествена школа. Според народните вярвния Св.Георги и Св.Димитър са братя, единият води лятото, а другият - зимата. Рядко могат да се видят обаче заедно.
Църковният комплекс е напълно завършен в 1900 година, когато ковачевлии издигат, този път без разрешение, дванадесетметровата камбанария в църковния двор. Камбанарията е построена от Уста Ангел Митев и Тома Марков, който бил считан за равен на легендарния Уста Кольо Фичето и дори това бил неговият прякор.
Горнобродински майстори леяри на място отливат двете камбани. За тях били претопени десетки чанове (тучове), звънци, метални съдове, златни и сребърни предмети и накити, които били дарени от цялото местно население. Казват, че два пъти били сваляни камбаните, докато зазвънят с най-чистия и меден звук.
Близо до църквата е най-старото килийно училище в Неврокопско, което е завършено в 1820 година. Първи тук преподават местните свещеници.
Първото новобългарско училище в неврокопска област е основано от Никола Ковачевски в 1854 година. Никола Ковачевски открива школото в бащината су къща, тогава той е на двадесе и две години, възраст, която днес ни се струва твърде малка за сериозното дело, с което се захваща. В къщата освен, че се устройват класни стаи, се създава и пансион за приходящи от околността деца.
Делото на Никола Ковачевски - апостолско и просветителско в своята същност, продължава Йордже Димитров Джоржев. През 1892г. той построява със собствени средства нова двуетажна училищна сграда, в която учат няколко поколения ковачевци. Днес училището носи името на своя създател.
Все по-странно звучи информацията за такава една патриотична дейност и себеотрицание в името на ближния в днешното ни комерсиално и бездуховно време. Къде ли е останал тоя стар дух, къде се е изгубила честта и достойнството на българина...
Вървим по тихите калдъръмени улички. Възхищаваме се на гения на ковачевските майстори и на силния и борбен дух на българина. Тук в Родопите душата се разтваря и се слива с копнежа по свобода.
Тъжна е гледката на полусъбореите къщи с табели, на които пише: "Архитектурен паметник на културата, стопанисва се от държавата" - къде е тая държава, какво стопанисва, пази и укрепва?!!???
Мина време от срещата ми с Ковачевица. Някои от тези архитектурни паметници вече ги няма. Събориха се. А необикновената красота се загнезди в сърцето ми. Тъжно е, това, което се случва. Местните са шепа хора, нищожна останка от това будно и силно селище. Тук настъпва оживление през лятото, идват туристи, идват хора, купили си къщи тук...
Аз не зная толкова колкото изглежда, но ми беше интересно да се поровя и почета за историята на селището и за ковачевските майстори. Един от основните сайтове, които съм използвала и който ми допадна е: http://www.kovachevica.com/bg/Brochure/
Селото е дало изключително много интелигентни личности на България през нейната история. Беше обявено за архитектурен резерват още по времето на соца и в него бяха останали десетина души. Каменните замъци се изкупиха на безценица от софиянци представители на интелигенцията и с това свърши ангажимента на държавата към резервата. По-друга е съдбата на другото огнище на родолюбие в района - с. Долен...там поне има хора...Поздрави за прекрасния постинг!
цитирайЗа пръв път бях по тия места. Усещането не може да се опише с думи, нито снимките могат да го представят... В с. Долен не съм била, но това лято "тематично" :) е обвързано за мен с Родопите, знам ли може и до там да стигна, ще ми е интересно.
До момента, в който влязох в Ковачевица не знаех нищо за селището. И през цялото време се чудех как е възможно да не съм знаела. Не знаех и сниманите тук хубави български филми. Когато излизах от селото си спомних за "Мъжки времена", бях познала селото от филма... толкова силно бях впечатлена.
цитирайДо момента, в който влязох в Ковачевица не знаех нищо за селището. И през цялото време се чудех как е възможно да не съм знаела. Не знаех и сниманите тук хубави български филми. Когато излизах от селото си спомних за "Мъжки времена", бях познала селото от филма... толкова силно бях впечатлена.
С пожелание да посетиш още един архитектурен резерват наблизо, с. Долен. А през с. Лещен се минава на път за Ковачевица. Интересен тук е водопадът на река Канина /Кървава/, но водата от реката вече чрез "прозорец постъпва в яз. Доспат.Интересно е село Рибново, където помашките носии и обичаи са съхранени изцяло. До с. Рибново пробиха път през планината от с. Филипово, който достига 1400 м. и вие над скалите на Каяклийка. Там има и една Каменна сватба.
Родопите /и още десетина планини/ са мой туристически регион. Един от преходите ми беще от Гоце Делчев до Ивайловград по гръцката граница.
Брависима за постинга,
Коста
цитирайРодопите /и още десетина планини/ са мой туристически регион. Един от преходите ми беще от Гоце Делчев до Ивайловград по гръцката граница.
Брависима за постинга,
Коста
:) Привет, Коста!
И аз силно се надявам да имам възможността да се върна в този край. Знам вече за тези села, за хората и живота в тях. Тук времето уж, както казват, е спряло, но не е така, времето не работи в полза на това вълшебно място...
Поздрав!
цитирайИ аз силно се надявам да имам възможността да се върна в този край. Знам вече за тези села, за хората и живота в тях. Тук времето уж, както казват, е спряло, но не е така, времето не работи в полза на това вълшебно място...
Поздрав!
Много увлекателно разказваш, а снимките са страхотни. Поздрави!!!
цитирай:) Здравей, Пролет!
Е, снимките са любителски, но са се получили. Радвам се, че разказаното ти харесва.
Усмивки!
цитирайЕ, снимките са любителски, но са се получили. Радвам се, че разказаното ти харесва.
Усмивки!
Изключителен постинг!
цитирайА долу в Канина има такива пъстърви! И тя се води за единствената останала незамърсена река в България! А цялата 45 градусова околност е осеяна със знаци по камъните което означава че е пълно със заровено разбойническо злато. Иманярите през ден си чупят по някой крак между селото и реката...Изобщо тръгнеш ли от равното нагоре (а пък и в равното се моткат все още призраци на тракийски и римски владетели и какви ли не още...) разстоянието между вековете се скъсява....:) А постинга и снимките са върховни! Не всеки разполага със съвършенна техника...важното е какво и как го виждаш ти...Поздрави!
цитирайhatanasov написа:
Изключителен постинг!
Благодаря и аз! :-)
tikoev написа:
А долу в Канина има такива пъстърви! И тя се води за единствената останала незамърсена река в България! А цялата 45 градусова околност е осеяна със знаци по камъните което означава че е пълно със заровено разбойническо злато. Иманярите през ден си чупят по някой крак между селото и реката...Изобщо тръгнеш ли от равното нагоре (а пък и в равното се моткат все още призраци на тракийски и римски владетели и какви ли не още...) разстоянието между вековете се скъсява....:) А постинга и снимките са върховни! Не всеки разполага със съвършенна техника...важното е какво и как го виждаш ти...Поздрави!
:-) Пъстърва хапнахме в Мелник, прясна и вкусно приготвена.
Нямаше време за разходки край реката, иначе току виж ми се открило съкровище... :-)
Апаратът ми не е лош :-) , но е машинка все пак... Снимките се получават, когато вложиш душа в тях. :-)
qbylkovcvqt написа:
[quote=tikoev]
Апаратът ми не е лош :-) , но е машинка все пак... Снимките се получават, когато вложиш душа в тях. :-)
Апаратът ми не е лош :-) , но е машинка все пак... Снимките се получават, когато вложиш душа в тях. :-)
Има, има и няма скоро да свърши хайдушкото злато събирано от ...всички без прошка. :) Но и възползвалите се от него няма да получат опрощение. :) Продължаваш нагоре след селото, стигаш до терасовидните градини...от другата страна на реката има едно дърво...раззеленява се и цъфти първо през пролетта (дрян), а до него има един каменен престол за който се носи легендата, че...:) Иди, намери го и ни разкажи...:))
В Ковачевица още не съм "омитала", но ти ме нави.
цитирай:))) Привет!
Ми да тръгваме!
http://www.eurotours-bg.com/ru/travel/52.html
цитирайМи да тръгваме!
http://www.eurotours-bg.com/ru/travel/52.html
Търсене
За този блог
Гласове: 26550
Блогрол
1. Блогът с вълшебства
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето