Свежо и ведро утро. Въздухът е кристален. Вижда се само слънчевото сияние някъде зад високите ели на Пампорово. 



                  Дали по навик или просто тук бързо възстановяваш силите си, но се събудих рано. Денят просто нахлуваше през прозореца и нетърпеливо подканваше да излезем навън. 



                    Първо естествено ни беше нужно да отпием живителните глътки сутрешно кафе.

                           
                    Хотелът имаше чудна тераса, гледаща към гората, а въздухът звънеше от пчели - прекрасно място за кафе... и не само.



                    Е да, ама - не! Толкова рано (преди седем трябва да е било, на такива места забравям за времето, не поглеждам часа...) нямаше кой да ни направи кафе, пък и сега тук е спокойно, сезонът и голямата навалица в Пампорово са през зимата, сега дори местните са забавили ход или просто са си спокойни по природа. 



                   Какво пък - кафето по-късно, нека е сутрешна разходка! Ей там отсреща е връх Снежанка с телевизионната кула. За сега ще го гледаме от тук. 



                    Поемаме сред огрените от ранните слънчеви лъчи вековни ели. Великолепни са, царствено вдигнали брадички и забили върхове в небесата. 



                  Имаме си и компания - мисля, че Майкъл се казваше хотелското куче (не мога да ги запомням тези чужди имена) и породата му - чау-чау, нещо между куче, мече и лъв. Това са своенравни кучета, може би и затова беше пострадал нашият нов приятел - явно се е сбил с мечка или кой знае как, но беше ухапан от дивото животно и поради това красивата му козина беше постригана по този начин...



                    Нагазихме в росната трева, където цъфтяха цветя и билки в ярки цветове. Еньовден е на следващия ден, но какво пък - и днешният нека бъде окъпан в утринна роса.







          Похапнахме вкусни, ароматни диви ягоди.



                  И си набрахме в дъхаво букетче...



                    Оказа се, че това са първите за лятото ягоди. До този момент е било дъждовно и хладно, очаквали са топлите слънчеви лъчи да ги докоснат...



                   И са толкова много! 




                         Ягоди и детелини... нежност, аромат и хармония...



                   С ягоди и дъхави билки се завръщаме все пак в хотела за кафе. И се отдаваме на насладата да се отпуснем на спокойствие сред толкова много зеленина с чаша прясно кафе...







                        Усещането за пълна отмора е невероятно. Седиш без капка мисъл в главата за каквото и да е. Оставяш се на ласката на първите слънчеви лъчи и с удоволствие и наслада отпиваш горчивите глътки кафе, които се разливат по цялото тяло. Животът нахлува във вените, изпълва ги с вечност. 


                   Когато кафето е изпито, отново сме на път. Поемаме към Триградското ждрело. 



                    Малко преди село Настан, сега квартал на Девин, спираме край скална забележителност, която, явно е!, не случайно са нарекли Слона. 



                    Скалата с интересна форма е разположена на левия бряг на река Въча, малко преди да се влее в Широколъшката река. Предполага се, че отворът, който днес се намира между устата и хобота на слона, в далечното минало е бил вход на пещера, от която извирал извор. Най-вероятно водата на този извор е оформила необичайните и чудни форми на скалата. В този район има още много други карстови пещери и образувания. 
                  


                   Близо до скалата има предприятие, земята е разорана от тежки машини, които не спират да преминават от там, което отнема от красотата на гледката и от спокойствието на пейзажа. 



                   Местните хора вярват, че тази причудлива фигура на слон има лечебна сила, ако достатъчно дълго се вглеждаш в него той има способността да те изцери...



                   Преминаваме през Настан. Поели сме към владенията на Хадес. Пътят ни минава пез Триградското ждрело. 


 
                   Триградското ждрело е дълбок пролом по течението на река Триградска в планината близо до с.Триград. В околностите на селото има направени много археологически находки. Има открити пещерни жилища и тракийски некрополи, което говори за древния произход на селището и неговите обитатели от далечните времена. Старото тракийско име на Триград е Триибрия ("триградие"), смята се, че е дошло от сливането на три по-малки селища на това място в древността. 



                  Триградското ждрело има дължина около 7 км, но най-внушителната част от него е 2-3 км. То е трето по дължина след Буйновското и Трънското ждрело. 



                   Високи скали обграждат и притискат реката, която гневно се спуска между тях надолу към Буйновска, за да дадат началото на Въча.  




                   Западната стена на Триградското ждрело се издига на височина до 180 м, а източната достига до 300-350 м височина. 




                   Гледката към отвесните скали е величествена, а върху тях се извисяват огромни смърчове и борове. 




                     В началото на ждрелото разстоянието между двете скални стени е 300 м, но в по-северните части това разстояние се стеснява до около 100м.




                   Върху варовитите скали на ждрелото са намерили условия за живот много  ендемични видове - родопски крин, родопска теменуга, родопско великденче..., терциерни реликти и средиземноморски видове, като силивряк, храстовиден очиболец, бяла мура, воден габър, черен бор... 





                    Вече сме пред пещерата Дяволското гърло. Самото название на тази пещера отключва фантазията и буди едно страховито предвкусване на това, което ще има да се случва вътре, което ще ни се разкрие... или няма да поиска да го направи...



                    Ще влезем през изкуствено прокопан в скалата тунел към пещерата. Пред направения от човешка ръка вход могат да се купят сувенири, магнити, дори глинени цветни чашки за сълзите на Орфей... за тях ще разкажа малко по-късно... 



                    Тунелът, който отвежда към Бучащата зала, е дълъг 150м. Води ни симпатичен младеж, модерен - с пиърсинги, усмихнат и сладкодумен. Но когато говори за пещерата става сериозен. Явно добре я познава и работата тук му доставя удоволствие.                 



                    Неговият разказ започва с това, че в тази пещера няма да видим обичайните за останалите пещери скални образувания, защото е сравнително млада. Образувала се е при пропадането на земни пластове - пропастна и неразклонена пещера. Това е царството на подземните стихии. 



                 Скалите, изсечени през 70-те години на миналия век, за да бъде прокопан вход към пещерата, тъй като нейният естествен вход се спуска отвесно надолу и през него сега се излиза от пещерата по около 300 съпала почти перпендикулярно нагоре. Бяхме предупредени да си помислим добре дали ще можем да изкачим тези стъпала, ако ли не - то се връщаме с водача обратно по изкуствената галерия, която спелеолозите наричали "Алеята на пенсионерите"... 



                    Вървим по посока на дочуващото се бучене, идващо от дяволската паст. Температурата тук е около 8 градуса и е постоянна. Стигаме до заключена врата, което още повече отключва въображението. Водачът спелеолог обаче съвсем сериозно казва, че зад тази врата отлежава на хладно вино, затворено още от времето на прокопаването на галерията. Тук са копали войнишки части и на това място са объркали посоката, галерията зад дървената врата не води никъде... 



                    Бученето се засилва все повече и повече, а тъмнината се сгъстява. Ние сме в гърлото на Дявола. 



                    През тези естествени отвори в скалата се вижда надолу бездънна пропаст. Апаратът не може да улови това потъващо надолу в мрака пространство, на което не се вижда краят. 



                     Вървим по стъпките на Орфей в царството на Хадес. Легендата разказва, че точно това е пътят за него и точно тук Орфей е влязъл, за да измоли своята Евридика. Легендата е ТРАКИЙСКА. Оттук митичният тракийски цар е минал, за да стигне до царството на сенките, където с тъжните си песни трогнал пазителя на сенките, страшния Хадес и той освободил Евридика да се върне при своя любим. 
           В дъното на тази галерия, през процепа в скалата се вижда изсечен в скалата релеф, изобразяващ Орфей, малко преди да влезе в дяволската паст. 



                   А малко преди да попаднем в Бучащата зала, откъдето грохотът е вече страховит, попадаме пред зловещото лице на дявола. Тук в мрачния хлад, където властват тъмните сили и стихии, където се отключва въображението, наистина всичко изглежда страшно и смразяващо. 
            И точно в този момент нашият водач, със спокойния си  равен тон обяснява, че в съседната пещера - Ягодинската устройвали сватби, а тук изпращали тези, които искат да се разведат. Дяволът винаги бил безкомпромисен - от пещерата винаги излизал само единият от съпрузите... и това била жената, защото Дяволът дявол при себе си не искал... 



                  Бездната, страшното гърло на дявола, пътят към подземното царство на сенките... 



                    И Орфей,... осмелил се да навлезе в царството на мрака. Застанал на брега на подземната река, граница между света на живите и света на мъртвите, гърците я наричат Стикс...
             Пред нас е стихията на река Триградска, която се излива в Дяволското гърло и с грохот и тътен във вид на 42-метров подземен водопад, пада в огромна зала, наречена Бучащата зала. Образувалото се под водопада пространство е с размери 110м, 40м, и 35м на височина. Това е втора по големина галерия след Входната зала на Деветашката пещера, в която би могла да се побере катедралата "Св. Александър Невски". С невероятна сила водата се изсипва в пещерата и едва тогава поукротява своята сила, образува по пътя си няколко малки и спокойни езера, а след това потича като голяма подземна река и потъва някъде в бездънните дълбини на пещерата в мрачното царство на Хадес. Водопадът е рядко наблюдавано явление в пещерите, а този е най-голям на Балканите. От него е грохотът, който се чува още при влизането в пещерата.
            Орфей, застанал на брега на тази река заедно с душите, пътуващи към отвъдното. На другия край, където вече са владенията на Хадес ги отнасяла ладията на лодкаря Харон - зловещ, мрачен и коравосърдечен... Негов дълг бил да отвежда сенките, но не и живи хора в подземния мрачен свят. Нямало начин да бъде убеден да качи Орфей в своята лодка.
 


                      Тогава пръстите на тракиеца докоснали седемструнната лира, а устните му запели за неговата скръб по любимата жена... Песента склонила Харон и той отвел Орфей на другия бряг, откъдето заедно със сенките той поел към владенията на Хадес - седящ  на златен трон, непреклонен и неподкупен, а до него седяла съпругата му Персефона. 
                     От края на Голямата зала до дъното са картирани 272м хоризонтални галерии, пресечени от 13 прага с големина от 0, 6м до 8м с обща денивелация 38м. Проникването в тази част на Дяволското гърло се извършва предимно с лодка. Пропастта завършва с дълбоко езеро – сифон. Ширината на подземните галерии варира от 2 - 10 м, а височината над 4м, като на повече места тавана не се вижда. Последните 30 м височината е от 4 до 10м. Изходът на Дяволското гърло е достъпен за посещение с надуваема лодка...



                    Орфей трябвало да обясни защо е дръзнал да пристъпи в подземното царство на сенките и той отново запял... Песента му разказвала за щастливите, но кратки мигове с Евридика, която толкова млада се преселила в отвъдното. Скръбта на поета певец била толкова силна, неговото страдание било изказано с музиката и заразявало всички жестоки и страшни създания на ада, в очите им напирали сълзи... Просълзила се и Персефона, накрая се трогнал и Хадес.
             От сълзите на Орфей, изплакани по неговата любима, се образувало кладенче - казват, че водата му е лековита, а ако поставиш на стената до него монета и тя не падне, а остане залепена, значи не си грешник... Какво се случи с моята монета ли? Не казвам... Е, ама аз си знаех какъв ще е резултатът и едва ли има някой от протягащите ръка с монета към тази стена, които предварително да не са наясно. 




                  Хадес, разрешил на Орфей да отведе Евридика, но имало условие - докато се изкачват към светлината, Орфей да не се обръща назад, а Евридика ще го следва...
                   В Бучащата зала сме. Там някъде в тъмнината с грохот се изсипва водата на подземния водопад.
                   А Орфей бил съгласен на всички условия, само и само да спаси своята любима. Вестителят Хермес довел Евридика, Орфей поискал да я прегърне, но тя била само сянка... 




                   И тръгнали по обратния път към слънцето. Крилатият хермес вървял напред, след него Орфей, а Евридика тихо ги следвала. Пътят бил труден, стръмен, сред камъни в тъмнина. Лодкарят Харон ги върнал на отсамния бряг и те оново поели по дългия, усилен, отвесно нагоре път... 
            Лампичките в Бучащата зала показват пътя нагоре към светлината, но те са сложени сега, за туристите... и пак си е страшничко и доста тъмно... 




                   Ето ги и стръмните нагоре стъпала. Ще вървим по стъпките на Орфей. 
             Изкачването било тежко, Орфей непрекъснато мислел за Евридика, но знаел, че не трябва да се обръща... 




                   Все още сме долу, в основата на водопада. Малко над нас има панорамна площадка. Изкачвайки се по стълбичките, виждаме и процепа на входа, откъдето прониква светлина и откъдето реката полита бясно надолу. Изкачваме се в полумрака, студено е и адски шумно от бурния плясък на водопада, наоколо прелитат прилепи. В тази пещера зимува най-голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп (Miniopterus schreibersii).
            По стръмната пътека нагоре се е изкачвал и Орфей, прескачайки, препъвайки се в камъни в тъмнината. Пред себе си едва виждал силуета на Хермес. А някъде нагоре вече прозира светлината на белия свят. Орфей непрекъснато се пита дали Евридика върви след него, дали не е изостанала в тежкия път, да не се е изгубила в мрака и да остане вечно да се скита там... 




                     Слънцето блести точно над нас.
            Блести светлината и за Орфей, но той е неспокоен, върви все по-бавно и се ослишва, но Евридика е сянка, не може да чуе стъпките и...




                    Отстрани плющи водопадът. Мракът все повече се разрежда. 
            Орфей все по-често спира, почти е светло вече, би могъл да зърне Евридика... 




                   Накрая не издържал. Забравил за всичко, не устоял на желанието да види жена си и се обърнал... Видял силуета, протегнал ръце към нея, но тя се отдалечила и потънала в мрака...




                    Някъде надолу в дяволското гърло летят водите на водопада... надолу към царството на сенките...




                   Нито с думи, нито с песен може да се опише страданието на Орфей, осъзнал как за втори път губи Евридика и то безвъзвратно по своя собствена вина... В отчаянието си той за втори път слиза по обратния път надолу към владенията на мрака... 




                 А светлината е толкова близо... 
           Седем дни и нощи стоял Орфей на бреговете на подземната река, но повече не успял да трогне студеното сърце на Харон, а може би вдъхновението му си е отишло заедно с Евридика... 




                    Съвсем на границата между мрака и светлината. 



                 Слънцето нахлува с топлата си сила и заслепява очите.



                  Вече има и зеленина наоколо, поникнала под ласката на слънцето. Малко трудно очите свикват с рязката промяна от тъмнината към царството на живите. 




                     Вече сме на естествения вход на пещерата. 




                 Изкачването към светлината е почти към своя край. 




                  А навън е приказно. Всичко е толкова зелено, зеленото се разлива наоколо, обляно в слънчева светлина, ухае на здравец и други разни  треви, чуват се гласовете на птици. 






                   Разцепената скала, в която Триградска река бурно влива водите си... и буйната зеленина наоколо. 




                    Ето го Дяволското гърло. Дяволски красиво място... Изкусително, примамливо, викащо отново да се върнеш там в неразгадания дяволски свят.




                   Светлата дъга се получава от безбройните пръски вода, които се образуват при разбиването на речните води в скалите, преди да ги погълне дяволската паст, слънцето се оглежда в тях и ги превръща в светла дъга... 



                 При раразила се буря преди време, отсечени в гората дървени стволове попадат в пещерата. Хората отиват на нейния изход, предполагайки, че реката ще ги изхвърли обратно навън. Но - нищо, напразно търсили дървения материал, той изобщо не излязъл повече от пещерата. Тогава хората започнали да хвърлят разни предмети и да ги очакват от другия край, но всичко потъвало неизвестно къде. "Дяволска работа!" - казвали си те... Затова и пещерета е наречена Дяволското  гърло... Има различни предположения за това какво се случва, дори и това, че не е една и съща реката, която влиза в пещерата и която излиза от нея. При опит обаче с оцветяване на влизащата вода се оказва, че оцветената вода излиза от пещерата, само, че за много повече време, отколкото би трябвало това да се случи предвид дължината на пещерата. Пуснатата на входа оцветена вода е излязла при изхода след повече от час и половина, разказват спелеолозите. Това кара изследователите да смятат, че водата преминава през изключително дълъг лабиринт в скалата. Предполага се, че многобройните предмети, завлечени от реката навътре и никога не излезли навън, са заклещени именно в този лабиринт и са добре консервирани от студената вода...
          Да, странен и страшен лабиринт е царството на Хадес... 




                   Когато се измъкнеш от това царство чувството е невероятно с цялата красота наоколо, която се плисва в лицето ти, а все още не можеш да повярваш на очите си - истина ли е или мираж...




                   Тръгвайки си от тук, Орфей едва ли е виждал вече красотата около себе си. Той вече завинаги остава сляп за женската красота, което и става причина за неговата смърт... Според легендата... Но от сълзите му се ражда чудно цвете - орфеевото цвете, казват му още и силивряк (Haberlea rhodopensis). Имахме късмета да го видим цъфнало около входа на пещерата, доста високо... и по-добре, защотооо... Беше ми страшно интересно, че това вълшебно цвете, дори хербаризирано, дори след седем години... можело да се вкорени отново... Дали е истина или легенда?! Цветето безсмъртниче, което се среща само в Стара планина, Средна гора, Родопите и Тракийската низина.                 Вълшебна сила се крие в цвета му.
На този, който го намери,
                          То златните ключове на щастието връчва.
        И скръбта му взима в замяна...                         В далечното минало преди настъпването на ледниковия период то е обитавало цяла Европа и част от Азия, но днес се е съхранило единствено на Балканския полуостров – балкански ендемит. Ето и мнението на специалистите относно безсмъртието на това невероятно цвете: " Хиберлеята е терциерен реликт. Тя е оцеляла над 2 милиона години благодарение на невероятните си приспособления за живот. Растението притежава забележителна анабиотична сухоустойчивост. ЕкзОрфеево цвете (Haberlea rhodopensis) - екземпляри, престояли дълго време (до 31 месеца) в хербарий не загубват своята жизненост. Хербаризирани листни розетки след засаждане и поливане оживяват." 



                    А ние се чувствахме повече от живи сред омайната сила на всичко наоколо. 



                     Толкова много зеленина и цвят на едно място събрани, сякаш не бях виждала до сега... при това съвсем плътно едно до друго се гушеха всякакви треви и цветенца без да си пречат и отнемат светлината... 



                     Щях да кажа, че е божествено, ако не беше дяволски красиво! Омагьосващо и неповторимо. И необикновената притегляща сила на пещерата, не мога да откъсна очи от сиянието на мрака... 



                    Пейзажът около пещерата. Формите на Триградското ждрело, облечени в зелено...





                    Поглед към синьото на небето, ширнало се някъде високо над и  между скалите... Парченце синя безкрайност.



                    Реката, достигнала до хищното гърло на пещерата...



                  Движим се срещу течението на река Триградска. 



                     А тя се спуска долу ниско между отвесните скали, шуми и бяга към Дяволското гърло...



                   Вървим между здравец и папрати, има и безстрашниче (изтравниче) и много други билки и цветя, а гледката наоколо е възхитителна. 







                    Излизаме на пътя, който тук е много тесен -еднолентов, с насрещно движение. Разминаване може да стане само на уширенията на места по трасето и затова всички се движат с ниска скорост и много внимателно.



                  Купихме си мурсалски чай от един много симпатичен дядо, който дори ни снима безплатно на фона на красивата картина... Имаше начертана линия на асфалта и докато не застанахме на нея, снимките не се получаваха... 





                   Малко под пещерата, на отвесните скали има паметна плоча със снимките и имената на двамата водолази дръзнали да влязат в Дяволското гърло.



                След „Бучащата зала” водата се губи в дълъг сифон и излиза отново на повърхността през естествения изход на пещерата. Цялото подземно разстояние, което реката изминава никога не е преминавано от човек. През 1970 г. е направен опит за проникване в подземните лабиринти от двама леководолази от Варна - Сияна Люцканова и Евстати Йовчев, които намират смъртта си вътре. При аутопсията е установено, че са загинали от задушаване...
         Оттогава не са правени други опити за преминаване. Местните хора разказват, че каквото влезе с водата през входа на пещерата, никога не излиза през изхода. Дупката „поглъща” всичко.  



                   Тъмното царство на Хадес не разкрива своите тайни... царството на сенките не е за живите.



                  Земното слънчево царство... Родопа планина... местоположението на страната ни - това е естественият земен рай, но твърде често не оценяваме истинската стойност на богатството, което притежаваме...



                   Диви бели карамфили! 



                   Изящни, нежни и красиви.



                  Не бях виждала диви карамфили в бяло...



                    Само тук, на това място ги срещнах.



                   Прекрасни бели карамфили. Не мога да се откъсна от тях. Красиви.



                  Връщаме се обратно към мястото, откъдето влязохме в пещерата. Групата отдавна слезе надолу. Пак сме последни...


  
                   Някъде тук при един от завоите на едно от уширенията на пътя красиви родопчанки продаваха сладко от горски плодове и родопски мед...



                   Обожавам сладко от боровинки, но продавачката на мед е по-настоятелна и приканва към своята продукция туристите, като предлага да опитат различните видове мед с пластмасови лъжички за еднократна употреба. С любопитство спрях при нея.



                    Свалям шапка на енергията и находчивостта на тази млада жена. Опитах от ментовия мед, от мурсалския... В бурканчетата имаше по стръкче от билките, изглеждаше красиво. Твърдя, че разбирам от мед и се надявам наистина да е бил без есенция за подсилване на аромата този, който опитах, защото наистина ароматът беше твърде силен. При пчелния мед ароматът на растенията, от които се прави от пчелите, се пречупва леко, не е толкова остър... 



                   Порази ме находчивостта на тази родопчанка, която твърдеше, че имат 300 кошера - това е много труд, ... с малки бъркалки от кафе тя предлагаше да опитаме пчелно млечице, с малки лъжички, щото е много силно... Само като чух, че предлага млечице се усмихнах... Знам колко е трудоемко производството му.
           Буркани от 1 кг с мед от рапица - бял, озахарен и по вкус е рапица, жената продаваше за пчелно млечице по 25 лв, а малките 50-грамови бурканчета по 5 лв. Зададох и два въпроса, от които тя схвана, че разбирам за какво иде реч и пред мен смени тактиката - каза, че смесва 25 гр млечице с мед, за да го съхрани млечицето, че бързо се разваля и е много силно... Да, така се прави. Но... Е, този мед най-трудно се харчи, не знам защо - има превъзходни качества, но най-евтино върви... браво на това момиче, беше намерило начина... И ако наистина все пак има и малко млечице, то какво по-хубаво от това. 



                   А нашето пътешествие продължава към Ягодинската пещера, но първо решихме да се отбием и в музея на мечката, който е наблизо... 

Поздравления за последните ти постинги!!!

Поздрави от Родопите!

Нямам думи....Страхотен постимг! Поздрави! :)

:) Благодаря! Твоята оценка е ценна!

Усмивки!

Нямаш думи? Ти? Не вярвам... ;)

Поздрав! :)

Славе, много ти благодаря за този постинг!

Never...ница. :)))

:) Привет!

Харесва ми, че ти харесва.:)

Благодаря!

Хубави дни в планината на Орфей! И с много усмивки!

Привет,Ати!

Да, това е наистина планината на Орфей, и всичко в Родопите напомня за него... Толкова е магнетична тази планина, че само си мисля как да се върна пак...

Усмивки!

Страхотна разходка сред природата! И ние есента планираме нещо подобно:)
Поздрави и от мен!

Здравей, ckarlet! :)

Нвпременно осъществете плановете! Аз кроя нови и пак за Родопите... :)