Какво правите когато започнат летните жеги? Слънцето препича, а горещината спира дъха. Шумният град става все по-шумен и сякаш бавно и методично се превръща в пещ. Вероятно любимото ви занимание е да обикаляте магазините. Усмивка ли усещам? Ама аз съм съвсем сериозна - даже и да не пазарувате, сигурно си е разтоварваща една обиколка по търговските центрове. Пък и климатиците работят на макс. А какви кафенца има! Със шуртяща наоколо вода и потънали в зеленина... Продължавате да се усмихвате? ...
           Може би предпочитате с добра компания да прекарате в планината ден, два, три... При мен определено компанията беше добра. И агнешкото беше младо, крехко и добре изпечено - направо фантазия! Ракията пък - еликсир! И като се започна с едни салати, едни домати... А наоколо природа! Ама каква природа! Намига ти тайничко, съзаклятнически някак... говори ти със зелените си очи. Наклонила закачливо зелени къдри, кима с глава, вика те. Оглеждаш се. Приятелите - забавляват се. Вдигнали са градуса. Една пчела се завърта и със жужене литва към реката. Само след миг, въоръжена с апарат в ръка, се измъквам след нея, следвайки ромона.



                 Намирам я. Пчелата. Същата е. Тя е водачът. Познава най-красивите места. Как само докосва цветето. Сякаш танцува с тази дива метличина в някакъв дивен екстаз. Крилцата и трепкат от удоволствие, превръщат се в светлина, а цветето сякаш трепетно я прегръща с нежните си тичинки. Явно удоволствието е взаимно. 
                 Ех, какъв мирис се усеща наоколо - на свежест, прохлада, диви треви и билки... Тоя въздух опиянява. Наблизо ромоли реката.


 
                   Ето я красавицата! Бели Вит. Бистра и чиста като сълза, родила се от дълбоките преспи под връх Вежен. Бяга надолу към Рибарица, приказва си нещо, разменя думи с белите обли камъни. Бърза да се срещне с Черни Вит, за да се отправят заедно  към Дунава. Траките наричали река Вит - Артаня. 
 



                 Тук жегата не е непоносима. Изключително приятно е да нагазиш бос в реката и да продължиш разходката си, стъпвайки по топлите камъни. И земята и водата отдават от своята сила, отнемат умората, свличат и давят грижите... А водата, тая палавница не спира да бърбори... Слънцето я боде и гъделичка с лъчите си, кара я да проблясва в златно.



                    Има много места край реката, от които извират малки ручейчета, и едва проходили, хукват да гонят водите и. Това е също кладенче с жива вода. Бълбука, извира, ражда се направо от земята - чиста, бистра и студена изворна вода. Около нея растат и цъфтят треви и билки разни незнайни. Камъните, които сякаш са се отдръпнали, за да и направят масто да мине, са обрасли в див здравец. Лято е. Само ден преди Еньовден. Когато е ранна пролет по тези места отвсякъде тече вода, много вода. Към реката се стичат много ручейчета или водата, избликвайки сякаш отвсякъде,  просто се стича по склоновете към реката. Невероятна приказка е Тетевенският Балкан. 



                   Ето ги и нежните листенца на здравеца, понесли сякаш на крехките си плещи тези здравеняци камъни. Не мога да им се нагледам. Все се чудя чия сила е по-голяма - на камъка или на здравеца... 




                   Над реката има много дървени мостчета. Стоят над нея някак приказно, сякаш всеки момент ще се изсипят отнякъде джуджетата. 
                   Това мостче е съвсем близо още до селището и човешкото присъствие болезнено се усеща от изсипаните по краищата на реката строителни отпадъчни материали.



                 Ето го и пътя, потънал в зеленина. Огромните камъни, подредени в зид. Тишината и спокойствието, които царят. Огромни дървета, дървени оградки. Само електрическите стълбове и жиците развалят усещането, че си попаднал в едни по-стари времена. 




                    Със сигурност дърветата помнят доста по-стари времена. Дълго прегръщали с клони облаците, дори скършени не се предават. Отчупен, но не напълно, стволът праща живителни сокове от земята и листите продължават да зеленеят.




                    Гората - тази зелена магия, усмихваща се на слънцето, крие в себе си не само красота, но и една невидима сила, която неусетно се промъква в кръвта и се разлива по тялото, обсебва всяка клетка, прояснява мислите и се превръща в живителна енергия.



                   Всяка живинка в гората расте на воля. Тези зелени скакалци имат доста здрави челюсти и хапят много неприятно, когато нарушиш спокойствието им. А почивката върху китка бял равнец сигурно е много приятна. Още повече, че равнецът има вълшебната сила да пречиства кръвта и би бил много подходяща съставка за сутрешния чай от седем билки, тъй като ободрява и дава сила. Е, скакалче, ще ми отстъпиш ли цвета или идваш заедно с него?
                    Дядо някога правеше много хубаво ароматно вино. Сега се сещам, че слагаше дванадесет билки в него. Една огромна пъстра китка, в която задължително имаше и бял и жълт равнец. Но както старите дървета отнасят със себе си вековни тайни, на които са били свидетели, така и дядо отнесе рецептата. Остана споменът за крепкото вино и усмивката.



                    Хубав дивен и приказен свят! Царство на хармония и спокойствие. Не че човешката ръка не е побутнала и тук, но тайнството на природата се усеща. Шумните компании, дошли "сред природата" са там долу, в Рибарица, във виличките, край басейните, където разпускат с вкусна скара и обилно поливат с бира. В гората е тихо и спокойно. Рядко се срещат Туристи по тези диви, неутъпкани пътеки  край реката и напряко през ливадите. Понякога - някой заблуден рибар, дебнещ пъстърви нагоре по течението или някоя жена от местните, която събира билки. :) Пъстърва можеш да си "наловиш" в близките рибарници - свикнала да бъде хранена, тя се мята така, сякаш водата ври и в лакомията си кълве на гола кукичка дори. Става за пишман рибари като мен. В борбата за червейчето се закачат сами дори за коремчетата и безпомощно се мятат във въздуха... Срещат се и гъбари, но те са потайни, скришом берат от тайните си находища, не казват другиму за тях. 



                   Тази пеперуда, непъстра, с простичка окраска е намерила своето местенце сред тревите. Тя явно е от оцеляващите - крилцето и е нащърбено, дали някое птиче не се е опитало да си я хапне? Но се е съхранила. Красива е, носи своята прелест и грация сред зеленото на тревите.




                   Вървейки срещу течението на Бели Вит виждам в далечината да се очертава на хоризонта, заслепен от вече падащотото ниско слънце връх Вежен.



                     Връх Вежен е висок 2198 метра. Той се подрежда на седемдесет и седмо място по височина в България. По билото му се движи границата на резервата Царичина - третият по големина резерват в национален парк Централен Балкан. Единственият по-голям горски масив от бяла мура се намира в района на връх Вежен и е най-северното находище в света. 



                    Под връх Вежен има голяма поляна, наречена от тукашните хора Царичина поляна. Резерватът носи нейното име, а то е свързано с една легенда от времето на цар Иван Асен II. 
             Било 1231 година. Царят е пред стените на Константинопол, но идва вест, за черната чума, развилняла се по нашите земи и непощадила дори царското семейство. Чумата взема живота на царица Ана-Мария и първородният Петър. Царят незабавно се завръща в Царевград Търнов, където заварва тежко болна и любимата си дъщеря Тамара, заприличала на мъченица в болката и страданието си. 
             Когато минава Гергьовден и Вежен смъква бялата плащеница от раменете си, а надолу хукват бързи, бистри и студени ручеи жива вода, когато слънцето стопля и облича гората, царят изпраща Тамара по тези места, където на поляната под върха лятно време излизат овчари да пасат стадата си. Тук тя е на гости у чичо си Радул.             Щом излиза на поляната Тамара е омаяна от красотата наоколо, от птичите песни, на които пригласят звънците на пасящото наблизо стадо. Сред стадото е Рада, а в ръцете и е последното новородено агънце, малка невинна душица, мила и красива, закичено е с червено цвете, против уроки. Рада подава агънцето на Тамара. Душата на болното момиче се отпуска, разтваря се и тя прегръща и целува животинката, пуска малкия немирник да бяга на свобода и той, подскачайки сваля от главата си венеца от диви цветя. Тамара го взема и поставя на главата си, като си казва, че е по-хубав от царска корона! А венецът бил изплетен с цветя, които най-много по тази поляна цъфтели, те събирали в себе си лъчите на седемцветната дъга. Разказали на Тамара, че това цвете е вълшебно. Името му е омайниче, защото мома, закичена с него ще заплени и омая момъкът, който първи я види.
            Тамара повярвала в чудодейната сила на цветето и всеки ден ходела закичена с него. И така до есента, когато стадата тръгнали към своите зимовища, а царската дъщеря трябвало да се завърне в Царевец. Вестта за нейното чудодейно изцеление стигнала до двореца преди нея. 
            Местните хора нарекли омайничето царско цвете или цариче, а поляната, на която то цъфти Царичина. Тук хората са добри и гостоприемни. Обичливи. Такива са били в онези времена, такива са и до днес. 






                    Вълшебното цвете омайниче. Слънчево цвете. Омайно. 
                    








                    Докато легендите ме пренасят в света на вълшебството. Слънцето започва да слиза все по-ниско на запад. Горите притъмняват. Казват, че са били пълни с благородни елени и диви глигани. Дори мечки са скитали из тях. По тези места досегът с дивото е реален, дори мобилните телефони губят обхват. Оставаш сам с ромона на реката, с птиците и шепота на буките. 







                  Дивите горски обитатели могат да се видят във вид на трофеи в много вили и ловни хижи. Може би затова все по-трудно е да се срещнат в природата. 






                   Над Вежен плуват облаци, сякаш са неговите мисли, понесени от ветровете. Днес няма да успея да стигна до върха. Време е да се връщам обратно. С моето темпо, спирайки край всяка тревичка, скоро няма да се прибера. 










                Последните лъчи на слънцето докосват върховете на борове и на ели. Слънцето се скрива някъде далече зад тях. Над ливадите бавно се спуска вечерта.  




                      Отсрещният склон е още огрян от слънцето. Тревата е ниско и равно покосена. В този планински край, където зърно и зеленчуци не могат да се отглеждат, хората отвоюват от гората свои територии, които им служат за пасища и ливади. По тези планински склонове събират сено за добитъка. Но вижте! Склонът е стръмен. Опитвали ли сте се да косите дори и на равно място? Много от тези поляни са изкуствено създадени, отнети с пот от гората. Вижте обаче в средата винаги има оставено неотсечено  дърво. Това не е случайно. За него се връзват с въже когато косят, за да са по-стабилни и улеснят работата си. Въжето навиват на кръста си и слизайки надолу полека се развиват. Звучи интересно, като приказка. Всъщност е трудовото човешко ежедневие по този край. 



                   Окосеното сено съхне на слънце преди да бъде прибрано. От време на време се обръща. Интересно е, че тук още работят с онези стари дървени вили с три зъба, които са леки и много удобни. Но гледайки тази пасторална картина човек се връща доста назад във времето, което май наистина спира на моменти... докато не изръмжи някой мощен джип и отново ускори това пусто време...







                   За някои стари къщи и дървета времето наистина е спряло да тече. Огромните дървета, вероятно столетници, бавно пристъпват към тази стара полуразрушена къща, която все още пази красивата си осанка. Това съчетание на камък и дърво, на бялата мазилка с вар и топлото кафяво на дървото, двете прозорчета, като две очи, вгледани с надежда и трепет към пътеката, обрасла с трева... всичко е някак толкова родно и мило и в същото време - много, много тъжно. 



                 Наблизо е реката, единствено другарче, бъбрива  дружинка на самотния дом.






                   Край прозорците на тази къща пък са надвиснали полудиви малини. Много малини има тук. Има цели градини. И в този дом е имало. Имало е и уют. Белите дантелени завески още стоят на прозорците, изпотрошени, като прободени очи. Имало е любов, трепетна и грижовна ръка... Сега е много тихо. Поне докато внуци правнуци не издигнат модерните си вили тук... Дали ще запазят аромата на малини. Дали надвисналите джанки ще зреят отново и пак. 



                      Отдавна вече са забелязали отсъствието ми. А на мен още не ми се прибира. Красиво е. И наистина лекува това място. 


 
                   Лекува душата.



                      Не само аз съм поела обратния път. Едно необичайно стадо. Има си странен водач. Гледката беше забавна.



                   Оказа се, че не ми се е сторило така. Тези пъстри козички си нямаха пастир, тоест човек, който да ги води. Водеха ги две кучета, но едното беше малко, така че определено един бе водачът. Завърна ги от пасището, прекара ги през живописното дървено мостче и поеха пътя към селото. Това се казва дисциплина и самоуправление. :)



                  Гората взе да хвърля все по-дълги сенки. Трябва и аз да побързам. 

добър разказвач..

Какво му трябва на човек, хапне пийне, и по баирите, да търси мечка, да си пребори силите ... нооооо, и така е добре, с фотоапарат по баирите :)))))
Благодаря, приказна разходка.

Опитвам се.

Поздрав!

Здравей, Алекс! :)
Който се страхува от мечки, не ходи в гората. ;)

Усмивки!

Благодаря!

Много ми харесаха и фотографиите!
Б.

за приказното завръщане по любимите родни места! Пишеш вълшебно!

Много ми харесва как разказваш, сякаш чета приказка за горите. Снимките ти са чудесни. Аз също съм писала за омайничето и неговите лечебни свойства. Днес бях с млади хора на едно такова място и брахме билки, беше вълшебно.
http://kasnaprolet9999.blog.bg/hobi/2010/12/02/omainiche-liubovna-magiia.644247

Много красиво разказваш! Точно там ми се иска да съм в тези жеги - на въздух, слънце, вода и зелено :)))

постинг.
Прохладен уикенд:)

Така е, уверих се миналото лято. Десетина постинга със снимки съм му посветила, така ме омагьоса!
А ти наистина си невероятна разказвачка, Славе! Поздравления!

Много хубав постинг !

Благодаря от сърце за приказната разходка! Поздравления!

Радвам се, че ти харесва.

:) Привет! Специално съм ходила на лов... за фотографии. А разказа сам си се подреди.

Вълшебството е в природата. Ще ми се да се усети магията, която има невероятната сила да възражда душата. Ако съм успяла и мъничко, то това е прекрасно!

Поздрав!

Здравей, прекрасна Пролет! :) Това си е приказка за гората. Но ти я знаеш тази приказка. Ти си специалистът по билките. Аз познавам много билки от малка, :) научих и децата си да ги познават... Приготвям си някои лечебни вълшебства. Но за омайничето не знам много и не съм го използвала като билка. Имам омайниче, отглеждам си го /откраднах си го от една градина в Тетевен, където бях на гости преди време ;) / Цъфти пролетно време, след Гергьовден, има наситен слънчев цвят, огнен... гледаш го, гледаш и не можеш да откъснеш очи от него... като омагьосан...

elidea, привет! Не му мисли много! :)

:) Дааа, усетила си я тъгата. Хубавото върви заедно с тъгата...

Славе, аз си спомням твоите постинги. Тетевенският Балкан, Тетевен, Рибарица и околностите са едно от любимите ми места. Имаше един период, когато често ходех там... Който срещне тези места със сърцето си, никакъв алпийски пейзаж не би могъл да му въздейства.
Когато съм тук някак натрапчиво паметта ми повтаря /без сама да го искам/ Вазовото:

Поклон на теб, природо, създанье необятно
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,...

Ей такива, неща... откачени малко ;)

Благодаря! Твоите стари къщи ме присетиха за тези снимки... :) Много ги харесвам тези къщи, духа им, топлината, която са съхранили, излъчването им... като живи са...

Поздрав и на теб!

И за мен е удоволствие да те срещна. Радвам се, че си в приказката :)

Усмивки!

благодаря, че го сподели :)

Красотата е толкова много, че се чудя от кое и по колко... :) Но ти умееш да виждаш красотата и в най-малките неща, надникнах при теб.

Усмивки и поздрав!

изненади приключение. Не съм бил по тези места, а колко са прекрасни. Благодаря за споделената красота и интересни наблюдения. Почувствах нужда да се вържа с въже, "косейки" по стръмното! )))

Привет! :) Косенето е най-здравия фитнес, така че - защо не! Е, не съм пробвала по стръмнината с въже, но при всички положения е по-добрия вариант от бънджи, например ;)...

Разказвай, разказвай!

:))))) Привет!

С най-голямо удоволствие!