Фотопътешествието ми продължава на следващия ден.
            Много обичам да се измъквам рано, рано. Да срещам изгрева и да слушам пробуждането на гората. Невероятно е удоволствието да дишаш с пълни гърди. Дълбоко. Хладният кристален въздух навлиза във всяка клетка и се разлива по тялото като живителна сила. Чаша чай, най-малко от седем билки, и лъжичка ароматен мед.
              Вече съм се отдалечила от селото. И живописното мостче е останало някъде зад мен. Вървя между гората и реката. Сутрин тук е хладно. Гората тайнствено тъмнее, а реката непрекъснато нещо и говори. 



                    Изкачвам се все по-високо. Стръмнината се увеличава, а нагоре реката образува прагове и малки водопадчета. Водата е бърза и луда, пени се и се разбива на пръски преди да побегне надолу. А под нея белите обли камъни са се превърнали в сива скала.



                     Вярвате ли, че любовта може да съществува и върху най-бодливия бодил!? Две влюбени земни пчели щастливо се гмуркаха в прекрасната главица на магарешкия бодил и жадно пиеха от сладкия нектар, с който той ги гощаваше щедро. 
                       Един от най-вкусните медове е този от магарешки бодил. Много вкусен, лек, светъл и прозрачен. Изключително полезен за разбито сърце ;) , а също дава и мъжка сила. 





                    И неизменното присъствие на реката. Тя е като жива спътница, която ме съпровожда. Пътеката се вие близо до играещата между камъните вода.


 
                    На места реката е съвсем тясна, но пък по-дълбока. Преодолява планинските препятствия. Горската пътечка също се стеснява и доближава досами реката, а гората почти се надвисва над водите, сякаш да отпие от живата им вода.




                   А наоколо, по зелените брегове цъфтят диви цветя, билки и разни треви, които насищат въздуха с аромати и много красота за окото, с неповторимия мирис на гора. Изящни диви карамфили, сякаш изпили отражението на дъгата, са устремили взор към слънцето и се топят под утринната му ласка. 



                       Май лилавото е в пленителната си сила. Див юзум и окъпани росни цветове - магия от красота и аромати...



                     Ето и една горчива, но слънчева билка - жълт кантарион или както народът казва - звъниче. Изключително животворна билка, която по горчивина се надминава само от червения кантарион. А какви хубави звучни имена е дал народът на тези божествени цветенца - великденче, звъниче, омайниче, безсмъртниче, подъбиче, еньовче, разковниче... Магията и целебната им сила сякаш се крият наполовина в наименованието им. 



                   А незабравките! Тези мънички нежни капчици надежда, събрали най-милото синьо на небето, сякаш са облачета разпиляни навред... Как се забравя такова място!



                            Цветя, цветя, цветя - божествена хармония.
                       Омайна райска красота.

                       Вървя, вървя, вървя - забравила света,
                       стъпваща дълбоко в тишина...


                   Ливадите с окосената трева. Усещате ли мириса на сено? Спомняте ли си Елин - Пелиновата "чудна лятна нощ, прохладна и свежа"... "Земята, разтворила страстните си гърди и замряла в наслада" - колко нега, копнеж и още нещо... Сигурно тук, в планината, са се родили легендите за Змея Горянин. Този тъжен, но страшен самотник, който с любовта си погубва най-красните девойки. 



                   "Мене ме, мамо, змей люби, / змей люби, змей ще ме вземе..." говори песента. Но има песни и още легенди, които разказват за красивата, но и умница Рада, от змей залюбена. Преданието разказва, че когато змей мома залюби - няма спасение за нея, тя започва да линее, да слабее, да боледува без да е болна... Змеят идва при нея в потайни доби, а когато реши да се зажени и за невеста да я вземе, той като хала пристига в златни колесници. Небето се разцепва, долитат змейове и змеици в златни премени... Грабва Змей Горянин хубава Рада, а тя хем уплашена, хем умница хитруша, пита го - коя купа може да запали с дъха си - купата със слама или тази със сеното? А влюбеният змей, докато се усети, че го надхитрят, се издава, че може да запали купата със слама, защото в другата, където е сеното има билки разделни и от нея, от Рада ще го разделят. Така сам подсказва на девойката, как да постъпи - тя изгаря сеното и билките вълшебни за раздяла я спасяват от Змейовата любов.



                   Тук в планината ненадейно идват бурите. Сякаш Змеят Горянин се е пробудил и развилнял. Сигурно така са се родили и легендите...



                  А това е друг вид бодил, не си спомням името му, но също е силно медоносен. Отделя нектар, дори и когато прецъфтява. Пчелите го обичат, а аз го харесвам как изглежда. Красавец е. 



                      Дори в бодливите същества има не само красота, но сладост и стараст, която се превръща в най-вкусния мед. 



                   А гората е приказна. Змеят Горянин дълбоко е заспал и сега царува слънцето. Тук има и иглолистни, и широколистни гори. Зеленото владее погледа и прегръща душата в едно велико спокойствие.           



                     Вървя по слънчевите пътеки, които сега водят към царството на вековните дървета. Огромни великани, застинали в своето величие, сякаш готови да се пробудят всеки момент. 



                     Вижте го този красавец! Прекрасен е с причудливата си форма и внушителни размери.



                     Често в основата на огромните стари дървета бликат извори. Около тях всичко е потънало в зеленина. Над тях са се отпуснали клонките на зелени треви и билки. Около това изворче между другите треви е разперило лековитите си длани петопръстничето. 



                     Интересно дали билките правят живата вода или от нея се ражда на билките целебната сила. 



                     Между мъхове, треви и камъни изворчето си пробива път към реката.



 Пробива си пролука между гората, здравите коренища на дърветата и между скалата и се втурва да се гушне в красивата планинска рекичка.



                   Бистра планинска река. Гора. Слънце и цъфнали цветя. Въздъх, наситен с мириса на свежи билки и разни диви треви. Еньовден е. 



                  Една от най-любимите ми билки - мащерката. Дъхава. Носеща си славата и на билка, и на подправка. Без нея чаят няма оня фантастичен аромат, а рибената чорба, не е такава без мащерка...



                    



                   Отново през гората на великаните. Вървейки сред тези причудливи живи дървета с най-невероятни и фантастични форми се сещам за желязната гора на Мирилайлай. Дали пък това не е освободеното от властта му царство, дали през нощта тези великолепни дървеса не оживяват и не се превръщат във великани наистина?! Слънцвто нахлува измежду клоните и подслушвайки мислите ми разпилява слънчеви зайчета в смеха си. Те бягат весело наоколо и се разпиляват сред зеленото...



                   Поглеждам нагоре и ми става някак странно и малко объркано - клоните, извисили се високо в синевата приличат на корени, черпещи соковете на своята мощ от отвъд, там някъде дълбоко в небосвода. Зеленото на короните им се завърта като калейдоскоп в играта на листата със слънчевите лъчи. 



                  Горската пътека просветлява. Отново приближавам реката, чува се нейният неуморен ромон. За какво ли непрекъснато бърбори. Може би тези дървета са великаните, пазещи живата и вода.



                   Ето я, наблизо е реката. :) А аз вече съм събрала своето безценно богатство. Имам си вълшебна китка, носеща живот - мащерка и еньовче, бяло и червено подъбиче, риган и бял равнец, кантарион... китка от дъхави листенца и цвят. 



                   Чудно е това местенце край реката. Камъните са топли, а водта студена, но примамливо бистра. 



                                   Живата ми китка ще ме почака. Вълшебно е тук. Приказно някак. Няма начин да устоиш на шепота на реката. Трябва да се топна в живата вода...





                     И така, свежа и преродена, поемам отново горските пътечки, които ту се отдалечват от реката, ту неизменно се връщат при нея. 






























                      Див юзум и мента. Аромат на гора и свежест на планинска вода. Танц на пеперуди. Радост. Красота.




                     Тази слива е натежала от плод, но не е още узряла. Разбира се тук местните хора имат хубава отлежала сливова, привечер край огнището с хубава салата... фантазия. Но не дървото е обектът, който искам да покажа. Вижте забития прът в земята и дървената оградка наоколо. Какво ли е тяхното предназначение. И аз недоумявах...






                      Тук на откритото пътят ще ме отведе до слъчеви местенца с узрели дъхави диви ягоди. Сладкият им аромат направо омагьосва. 












                  Ето я и купата със сено, която се страхува да запали Змеят Горянин. В нея има от всички дъхави билки и сладки ягоди. Това е най-хубавата храна за животните. Затова млякото в планината има неповторим вкус и аромат. Вече ви разказах как се коси тревата тук. А когато изсъхне на слънцето се реди точно по определен начин около пръта, който видяхме преди малко. Окосената и изсушена трева се прави на пластовници, които се подреждат, така че да не се разпиляват от ветровете...











                     Каква ли е била борбата на този великан преди да се превърне в дърво, така здраво прегърнало отломка от скалата. Или това е таен вход към нещо друго, различно... Каква ли сила е способна да надникне вътре?!



                     Кратка почивка върху тези полулегнали великани-дървета, застлани с мъх. Удобно е. Прегръщат те сякаш. А ако полегнеш, усещаш движението на соковете, зелената кръв на великаните, която настойчиво нещо нашепва... Ще ги послушам, а после... После ще поема по пътеката, пред която са застанали на стража. Защо ли? Къде ли ще ме отведе тази пътека?!...


                    

Отново ме омагьоса с думи и снимки!
"Къде ли ще ме отведе тази пътека?!..." питам и аз, очаквайки (готова да тръгна с теб) следващия ти фантастичен фоторепортаж :)))

Славе, здравей! :)))

Да си кажа честно - и аз самата съм в очакване... но ще видим...
Нарочно оставих отворен края, нека всеки тръгне сам по пътеката, дано съм успяла да събудя Желанието...

Беше невероятно, Ябълков цвят! Благодаря ти! Поемам и аз по Пътечката... А това с пръта и нарежданото около него сено не го знаех! Поздрави и красиво лято!

Най-красивото лято - на теб! :)
Самодивското диво и волно, често неразбираемо за всички... то си живее в мен, гнездо си е свило и затова може би в гората си се чувствам у дома ;)
Тук в планината съхраняват сеното на такива купи, така зимува - и аз не бях виждала.
По моя край, който е по-скоро равнинен се сее люцерна, коси се, суши се и се прибира в големи плевници от дялан камък. Когато се пренася, каруцата се подрежда по точно определен начин, за да не се разпилее по пътя - може да побере повече от два декара така. Получава се огромен дъхав куп...

Ох, че хубава разходка, Qbylkovcvqt!
Поздрави!

Дам, хубава беше. :)

Усмивки!

Чудесна разходка!
Поздрави и от мен!
Б.

:))) Здравей!

Замислям се за една разходка до Пловдив. В началото на септември.

Поздрав!

Жена ми има наследствен имот в този район и при всяка възможност излизаме на разходка из Балкана. Страхотно е.

:) Нали!

Има много интересни места и кътчета. Великолепно е и като природа и като минало... и просто като тишина. :) Кървавото кладенче, местата по които Захари Стоянов се е крил... Сега се сещам и за нещо, което научих тук. Обикаляйки по поляните, видях на една два гроба - на мъж и жена. Явно бяха стари гробове. Разказаха ми, че някога погребвали хората там, където са били земите им... А мястото беше живописно, усещането беше странно... трогателно някак.

Радвам се, че има и друга блогерка, която на еньовден си е набрала букетче от различни билки. Аз си имах компания на този ден трима еньовски билкоберачи и им показах много билки.Двама от тях са наши блогери, но в момента не са активни. Освен тези, дето си набрала набрахме още котешка стъпка, ранилист, листа от диви ягодки, жълтуга, бяло еньовче, градско омайниче, жълта комунига, живовлек,салвия, овчарска торбичка, черен бъз. Онова лилаво цветенце дето казваш, че е див дзюм при нас го наричат кадънка. Колкото до онзи бял трън той има много сложно название, блогера ламбо ми го каза, но аз все не го запомням. Сега ще ида в постинга си за него да се сетя и ще ти дам линк.

Намерих го, казва се нарязанолистна лугачка
http://kasnaprolet9999.blog.bg/zabavlenie/2009/08/15/liatno-vino.380240

Да отбележа само, че постинга ти е чудесен, както снимките, така и поетичния ти коментар към тях, напълни ми душата.

Здравей, Пролет! :)

Имам си слабост към всичко природно, но определено нямам твоите познания и с интерес чета това, което публикуваш за билките. Кадънка по нашия край (търновско), казват на дивите макове :) А за тоя белия бодил бях чела в един пчеларски вестник (редовно ги преглеждам, винаги публикуват и за медоносна растителност, а тя винаги е лечебна ) :)

Поздрав!

и живописно настроение! )))

Хубаво, пасторално!

Божествено. Благодаря ти.

В планината винаги е така. Всяка тревичка носи красота и свежест. Природата дава истинска отмора, ако успееш да се слееш с нея...

:))) Определено пасторално. И наистина хубаво. Чудно откъсване от "цивилизацията"...

Природата е божествена.

Усмивки!