Над тебе Пирин 
издига гранити, 
обвити във сиви мъгли. 
Орли над бедни села 
размахват крила 
и хала в полята пищи.

                       (Родина, Никола Вапцаров)



                   Над Банско пада вечерта. Очите не могат да се откъснат от гледката, откриваща се през прозорците. Там над покривите на китното градче се тъмнеят пиринските върхове, застинали във величественото си спокойствие. Притаили снагите си от гранит и мрамор, върховете мълчаливо ни очакват, а душата ми потреперва от преклонение и от някакъв необясним страх пред неизвестното...



                     Вдясно най-далече от нас е Вихрен, единствено той не е остър и понеже е най-отдалечен изглежда по-нисък от останалите. Пред него се вижда Кутело с двата си върха и седловината Кончето. 



               Вляво е Тодорка, където си личат зимните ски писти. Скоро нощта скрива в обятията си върховете. Остава само светлинката от лифта на връх Тодорка. 



                 Сутринта слънцето хвърля разтопено злато и мраморните върхове блестят като полирани с тънък златен филм от слънчеви лъчи.







                    Всички сме нетърпеливи. Групата ни е от четиринадесет човека, от които всички са изпечени туристи, освен мен. Били са къде ли не по нашите планини, та дори и в съседните. Някои от тях са изкачвали Вихрен. Те знаеха какво ни очаква. За мен това бе първо изкачване на такава височина и идея си нямах какво предстои. Най-малкият турист в групата беше на цели седем години.



                  Връх Вихрен е най-високият пирински връх - 2914м. Втори по височина в България и трети на Балканите след Митикас (Олимп). Скалите, от които е изграден са от мрамори, които греят на утринното слънце. 



                    С колите се придвижваме до хижа Вихрен (1950м), тя е на левия бряг на река Бъндерица в подножието между двата върха - Вихрен и Тодорка. 



                     Върхът ни очаква. Вече сме в самото му подножие и той величествено се е изправил пред нас. Разстоянието, което трябва да изминем никак не е малко,  изкачването е стръмно. Измервайки с поглед височината, изпитвам съмнение дали ще  издържа до горе. Табелата срещу хижа Вихрен показва три часа време за изкачването на върха. Поемаме нагоре. 



             В началото пътеката върви между ниска растителност от клек и хвойна. 



                     Някъде далече пред нас вече други туристи се изкачват към върха. Има много хора дошли с желанието да погледнат от височината на орлите. Имаше и такива, които бяха тръгнали в два пез нощта и сега се връщаха. Явно бяха доволни от себе си и преживяното. Беше изминала нощта на пълнолунието и явно е било достатъчно светло и красиво...



                     Пътеката е стръмна и камениста. Още с първите метри въздухът не достига. 





                      Красивите цветя и студените струи на чешмата срещу хижата остават зад нас. Пред нас е върхът и с нищо не показва, че ще ни се даде лесно. 



                    Поглед към хижа Вихрен. Някак много бавно се отдалечава тя от нас или по-скоро ние от нея. Хижата е на около 12-14км от Банско и до нея има асфалтов път, който живописно се извива по склоновете на планината между вековни дървета. Паркингът около хижата обаче не е голям, а този ден имаше много хора, поели към върха. 





                      Гледката, която се открива на югозапад. На следващия ден щяхме да поемем някъде натам...



                    Мурите и неразтопените преспи сняг по високите части на планината...





                     Част от връх Тодорка и хижа Вихрен в подножието и, която е вече съвсем малка, а аз снимам, докато се опитвам да успокоя дишането. Казват ми, че сме едва в началото на изкачването... :(





                    Преминаваме през малка горичка от клек, после пресичаме каменна река, вървейки по камъните, сетне пресичаме малко поточе, течащо между камъните и това е последната вода до върха. Вихрен е безводен за разлика от Тодорка. Тук водите потъват някъде под мрамора...



                     Постепенно пътеката се превръща в стръмно изкачване по камъни. Следейки маркировката се катерим бавно нагоре. Понякога се налага да се включи 4Х4,... е не на всички разбира се... По силната част от групата вече се е откъснала напред. Най-добре подготвените след Вихрен ще се изкачат на Кутело и Кончето и затова бързат, трябва времето да им стигне за това смело изкачване. 



                     Поглеждам назад. Страшничко си е. Особено като си помисля, че ще има и слизане надолу след това... 
                    Хижата вече не се вижда. Поглеждам на изток. Там някъде в ниското остана Банско. А сега се движим по зелена алпийска пътека, по която тук-таме има хвойна, узрели боровинки, зелена трева ниски дребни цветя.
                     Движим се по червена маркировка.



                    Продължаваме изкачването. Още не сме и на средата на пътя. А пътеката се вие наляво и надясно, не върви право към върха. Също като в живота...



                      Още малко и сме на Кабата (2 535м) - седловина обрасла с трева, приятно място за почивка. Тя е точно между Вихрен и Хвойнати връх, който банскалии наричат на техния говор Овинати. 



                     Да, вече сме на седловината и от нея се открива чудна гледка към Влахините езера. Точно зад езерата е ридът Гредаро, а в ляво се вижда острата пирамида на Муратов връх.



                   Голямото Влахино езеро (2 302м). Това е едно от десетте най-големи и най-дълбоки езера в Пирин. Дълбочината му е повече от 13 м, а площта повече от 60 дка. 



                    Гледката е чудна, а почивката сладка. Вече сме под самия Вихрен и най-стръмното и решително изкачване предстои. 





                   Муратов връх, под него е Муратовото езеро, което от тук не може да се види. Там ще спрем на следващия ден. Наричат го Малък Вихрен, но неговата снага е от гранит. Има формата на почти правилна пирамида. 



                     Отново Влахините езера, а в средата зад тях най-отдалечените остри върхове са на Синаница... 



                   Мястото е вълшебно и отново ми се ще да ме оставят тук някъде на пътеката и аз ще си ги изчакам за слизането когато се връщат обратно, нооо... в планината е важно да проумееш (поне за мен беше така, защото в живота ми се беше случвало по-често да се справям сама), че никога не те оставят сам! Винаги можеш да разчиташ и трябва да можеш да разчиташ на приятелите, с които си тръгнал! Трябваше да изкатеря върха заедно с тях. 



                    Поглед към седловината и още един поглед назад към пътеката, по която бяхме дошли. Потръпвам при мисълта, че това ме очаква в обратната посока. 



                    Красивата Тодорка...



                     И Вихрен... там някъде в облаците...



                    И там някъде долу остана красивото градче Банско... няколко пъти ми мина през мисълта - защо ли не останах там и без това не успях да го разгледам... Но върхът беше пред нас и с последни усилия се закатерих нагоре. 



                    Все изглеждаше, че е близо, а все не идваше, не се даваше тази височина. Пътеката се виеше между камъните като змия, стръмно нагоре. Имаше много ентусиасти, които също  вървяха нагоре, а други вече слизаха... Имаше родители с малки деца, а други с кучета... Някои от децата спираха почти под върха и се разплакваха, наистина усилието е голямо. Кучетата ... те не можеха да плачат... Е накрая сме горе. И наистина е прекрасно! Но ако някой смята, че е покорил върха - не, не е. Върхът е позволил да погледнеш от неговата височина... Поне пет пъти бях готова да се откажа от катеренето, но си заслужаваше... дори и само заради гледката.



                    Ето го. Върхът! Най-високата точка в Пирин. Не ликувах, нямаше облекчение, нито възторг... Само едно велико спокойствие. Сякаш там горе някак неусетно те обладава духът на върха със своята вечност и усещането за равновесие... 
           Някъде долу, скътано в зеленина, е Банско. А тук, тук горе е царството на орлите. 





                  Връх Кутело, на северозапад от Вихрен, втори по височина в Пирин (2 908м). Също е от мрамор и с много стръмни склонове, но не така скалисти като на Вихрен. Кутело има ясно изразени два върха почти еднакви на височина - 2 908м е южната височина, 9 907м - северната. След Кутело веднага следва карстовият ръб Конченто, по който в момента пълзяха малки точици, вероятно ударното ядро на нашата група. :) Кончето свързва Кутело с връх Бански Суходол. А останалото са облаци и пирински вятър... 



                      На юг от Кутело е седловината Премката (2 610м), по която се преминава от Вихрен към Кутело или обратно. 





                    Поглед на юг и надолу, поглед към висините и облаците. Поглед към мястото от където дойдохме, за да се докоснем до света на орлите. Тук където времето не съществува, където е без значение какъв ден и каква дата е, тук където живеят боговете и където ни позволиха да надникнем. Цялата планина е пред нас. 



                    Пътеката, по която след малко ще се спуснем. Красивите Влахински езера и Синаница в далечината... Ах, Синаница!...



                   На следващата снимка се вижда езеро, което е разположено на добре изразена тераса върху рида. Влахините езера са общо пет. Това, което е на около три дка площ е дълбоко повече от 8 м, поради което обемът му е почти 10 000 куб.м. 



                    Името на тези езера идва от с. Влахи, в чието землище са разположени. От тези езера изтича Влахинска река, ляв приток на Струма, където се влива в началото на Кресненското дефиле. 



                    Банско, Тодорка и зимните писти... 





                    Разходка по мраморите на върха... Да протегнеш ръце и в тях да събереш белия пух на облаците...





                     Белите мраморни скали, по които се катерихме и в чиито пукнатини има живот.









                    Някъде долу като малка точица-топлийка е хижа Вихрен. И тук романтиката свършва... Предстои спускане, а то ще е до тази почти невидима точица...



                    Тодорка и Вихрен изглеждат толкова близо един до друг...







                     Небесен простор, облаци и бели преспи сняг през август.





                   Отново връх Тодорка. Трудно е да се откъснеш от тези гледки.



                       И отново върха. Преди да поемем надолу. 



                      Още един поглед към езерата. Тук са трите. Продълговатото е най-плитко... Някъде прочетох, че са пълни с пъстърва. 





                    А това е най-голямото и сега е сменило цвета си. Станало е по-наситено и някак мастилено синьо. В момента сякаш става някакво вълшебство. 



                    Сега се виждат и четирите езера, а най-малкото е скрито между клека в склоновете на Гредаро. 







                     Е, май е време да се спускаме обратно. 



                    Още веднъж само да надникна оттатък върха...





                    И към знамето...



                    Казах, че има живот на върха. Да. В мрамора цъфти пиринския мак. Papaver degenii, рядък и защитен вид в Червената книга на България. Единственият български вид мак с жълти листчета, може да се срещне и в оранжево. Расте единствено в Пирин и никъде другаде, нарича се локален ендемит. 







                     Друго ситно планинско цвете и вероятно пиринско, защото не го познавам. То също живее на върха, но го видях и по други скалисти места в Пирин.             




                    И прелестните дребноцветни сини камбанки                     (Campanula velebitica Borbas). Балкански ендемит, разпространен само на Балканския полуостров. 







                  Планинските карамфили, които са много ситни                 (Dianhus microlepis). Листенцата им са вечнозелени. Предизвикателство за колекционерите, защото е капизен и трудно се прихваща на по-малка височина. Расте на височини от 1400 м до 2 700 м. Растението е Балкански ендемит, среща се само на Балканите.  



                  И невероятно дъхавата пиринска мащерка. Пиринска мащерка (Thymus perinicus). Мащерка с толкова силен и наситен, плътен аромат не бях срещала. 



                     Голямото Влахинско езеро, в което се оглежда небето.



                   Вече се спускаме обратно. Спускането изглежда по-лесно. Не се задъхвам, но натоварването пада върху краката. Не усещам болка или явна умора. Влахинските езера сега са наситеносини. Слънцето в своя път по небето непрекъснато променя светлината и ъгъла, под който ги огрява, те непрекъснато променят цвета си и искрят в мастилено. 







                   Преди да започнем да се спускаме от Кабата към хижа Вихрен още веднъж хвърляме поглед към Муратов връх, покрай него ще минем на следващия ден, за да продължим към Синаница, която се вижда в далечината. 




                     След почивка на Кабата се спускаме надолу. Започвам да усещам, че слизането няма да е никак лесно, а пътят е дълъг.            



                    Срещу нас е красивата Тодорка с трите си височини. А пред нас камениста пътека, скали, по които се чудя наистина ли минахме на идване. 



                    Веригата пирински върхове, разговарящи с облаците...



                  Планина и небе, едно безкрайно синьо съвършенство. Невъзмутимо спокойствие и спокойно величие.



                   Планината сякаш е примижала и си казва: "Чакай. Няма да се измъкнеш толкова лесно."  А дребният човечец, мислейки си, че е покорил върха бърза да се спусне в прегръдката на хижата, в уюта на китното градче, в защитеното човешко пространство... 



                     Върхът е вече над нас. Все така красив и величествен, криещ в себе си някаква стаена мощ, която винаги би могъл да развихри...



                   А над върха синьото започва да се сгъстява. Тъмни облаци пълзят заплашително. Ако не побързаме, ще трябва да извадим дъждобраните. А и по мокрите камъни е хлъзгаво и много по-трудно придвижването...



                    Уж по-бързо се движим надолу, но същинското спускане още не е започнало...



                    Там някъде в далечината е Банско, където трябва да се приберем, но все още сме сред дивата пустош, а умората вече се обажда...




                    И пак поглед към Тодорка, в чийто скут е хижа Вихрен, но още не се е показала пред нас, все още сме твърде далече. 



                   Оттук насетне предстои стръмна и камениста пътека надолу. След малко ще се покаже и хижата и така ще създаде измамното усещане за близост. Странно е в планината, когато в края на прехода вече е натегнала умората и очите ти виждат целта, която е уж близо, а така се получава, че все не стигаш до нея и не стигаш...
           Заръси лек дъждец. За щастие вече бяхме почти, почти до хижата. Ей я там, пред нас. Толкова е близо. Почти не остана път. Ето го камънака с бликащата вода между него. Пресичаме го. После - горичката от клек и боровинки. Тук ръцете се захващат в клоните на клека, колената уж не болят, но в един момент отказват да се движат... И в този момент всяка крачка се оказва усилие, защото краката отказват да се подчинят. В миг всеки започва  или да работи за своя сметка, като се гъне накъдето на него му е удобно, или въобще не може да се свие в коляното. А до хижата остават буквално метри. 
           Това бяха най-мъчителните метри от прехода и ми се стори, че се придвижвах с часове... Има момент, когато си казваш - край, не мога повече,... но веднага правиш с огромно усилие следващата крачка, защото няма как да останеш тук сред камъните и клека... Трябва да продължиш. Точно в този момент до мен бяха приятелите. Те ми дадоха опората, когато бях изгубила равновесие във всеки един смисъл на думата.
            В планината трябва да преодолееш себе си във всяко едно отношение, трябва напълно да се довериш на другарите си. Много трудно е да се справиш сам, има доста сложни ситуации, в които можеш да попаднеш. Особено страшно е за неопитните и не познаващите планината. Аз обикновено бягах до сега там, сред пустощта на природата, за да остана сама. Сега трябваше да приема, че не съм сама. Не ми позволиха да бъда сама. И да ви кажа - усещането е хубаво... 

ъ

Елтепска

На Елтепе дими мъгла. 
Далече някъде във ниското 
са моите села, 
окъпани във слънце, като в приказка. А доле плиснала водите, 
притиснати в скали и клек, 
като човек 
приказва с мене Глазне. Разказва ми, че там една жена, 
съсухрена от скръб и от тревога, 
ме чака да се върна у дома 
и още, още ме обича много. Разказва ми как с поглед замъглен 
тя всеки пътник пита простодушно 
дали ще се завърна някой ден. 
И аз мълча, мълча, мълча и слушам. Отсреща боровия хълм 
събаря облачни грамади. 
Просветва. После пада гръм. 
И във очите блясва радост...

                        Никола Вапцаров

                   На връщане спряхме край Байкушевата мура. Това хилядолетно дърво е наистина внушително, огромно, величествено като всичко в Пирин. Дървото е малко под хижа Вихрен встрани от асфалтовия път. Но вече нямах сили да помръдна, за да ида до него...
           Малко преди вечеря се завърнаха и смелчаците, които в един ден се изкатериха на Вихрен, Кутело и Кончето. Изглеждаха добре и доволни от себе си. Възхищавам се на духа им и на лекотата, с която се движат в планината. Докато вечеряхме се шегувахме и си разглеждахме снимките. Те бяха хванали орел в полет. Дори орлите ги бяха поздравили и споделили своите простори с тях, смелите,... защото планината обича смелите.
                  

Май сме били по едно и също време в Банско и почти по един и същ маршрут сме скитали из Перин (както му казват местните хора)... :)

Преживяването е невероятно, но това вече си го разбрала...

Следващия път не пропускай да отидеш до Байкушевата мура, само на 20 метра е от пътя:)

Кой знае, следващия път може да се засечем я из Банско, я из планината...

Поздрави!:)

:))) Здравей!!!

За пръв път съм по тези места. И определено - не за последен!
Пътувахме на 2 август и вечерта на същия ден бяхме в Банско.
На Вихрен се качихме на 3 август - започнахме изкачването може би към 9 (не нося часовник с мен) и се върнахме в града към 17 или 17 и 30.

Много исках да докосна дънера на тази мура, преживяла хилядолетия, но точно в онзи момент... си мислех, че скоро няма да поема по тези пътеки... а ето, че вече изпитвам нужда да го направя отново... По-късно се разхождах в Банско, но не ме питай, как слизах по многобройните стъпала по центъра... :)))) В тази вечер се откриваше джаз фестивала с изплънения на Йълдъз Ибрахимова...

Дори и да сме се срещнали, през цялото време си гледах в краката...
На следващия ден тръгнахме към Синаница - това беше най-трудният за мен маршрут, после - Беговица, след това Тевно езеро и накрая - Безбог... Определено вече съм заразена - пак ще се върна тук.

Усмивки!

отлични попадения са снимките с цветята между камъните ;)) Поздрави.

Славе, направо ми напълни душата с тази красота, и така увлекателно редиш думите ...
БЛАГОДАРЯ!
А през септември, ако е рекъл Господ, ще бъда за няколко дена в Банско, в център за помощ на деца сираци, нарисували са крисунки за мен, и да ми ги подарят, а от мен искат някоя песен да им изпея.
Значи ме подготви, ... и пак, БЛАГОДАРЯ!

Чудесен постинг! Радвам се, че си изживяла невероятната емоция да изкачиш връх Пирин. Наистина, чувството е неописуемо. При мен се случи преди 25 години, с тази разлика, че тръгнахме от Сандански. Казват, че при ясно време от върха се виждало Бяло Море:) Ние тогава доста се взирахме, но не можахме да го различим...:)
Поздрави!

Честно казано, като чета и гледам снимките (много хубави)!!! все едно и аз се катеря - впечатляващо!!! Е след това се успокоявам, че слизам.....Много хубаво...За Пирин - нямам думи!!!

Поздрави! :)

с няколко прехода през Пирин планина.Много се радвам , когато срещна други хора , които са открили Пирин.Защото знам какво са усетили!След около 20 г.туристическа пауза сега обикалям и се опитвам да се запозная с Рила.Хубава е.Но,... "първата любов ръжда не хваща".

:) Да, имаше много естествени алпинеуми. Ако поискаш да създадеш такива едва ли ще се получи този ефект. На Вихрен видях пиринския мак, никъде на друго място не го зърнах, откъдето минахме после. Стъбълцето му достига едва до 10 см и всички снимани цветенца са съвсем ситнички, увеличени са на снимките. Само еделвайс не видях - или още не е цъфнал, или са го обрали въпреки, че не бива... :) Ще се наложи пак да се върна.

Алекс, благородно е това, с което се занимаваш и би било хубаво, в който и град да идеш с тази мисия.
А Банско - влюбена съм! :) Много е красив, хората са топли и широко скроени, гостоприемни и лъчезарни. Не успях всичко да разгледам, но и в Банско направих малко снимки. Ще ги покажа по-късно. :) Определено градът ще ти хареса.

Е, ние почти стигнахме до Сандански. :) Не знаех за Бялото море, щях да се поогледам и аз. :)))

Усмивки!

:) Снимките бледнеят пред истинската гледка, която очите поглъщат и не могат да се нагледат. Истинското изживяване е различно. :) Определено не е само романтика и възторг, има и много болка, но в крайна сметка остава само спомена за красотата и хубавото изживяване.

Да си кажа честно, толкова бях уморена, че дори не знам как съм ги правила тези снимки. Сега като ги разглеждам виждам неща, които там не съм забелязала, виждам и недостатъците, нооо каквото, такова. :) Пък и на тази височина и апаратът ми се побърка, наложи се да прилагам разни номера, за да го накарам да снима.

Поздрав! :)

Привет!
От приятелите, с които бях, май само аз не съм обикаляла в Рила. Останалите по няколко пъти бяха изкачвали Мусала, та дори и през зимата, но твърдяха, че въпреки по-голямата височина изкачването е по-лесно от Вихрен.
Аз се бухнах направо в дълбокото :) , но ми хареса, въпреки всичко.

Усмивки! Хубава е Пирин планина!

ЕДИНСТВЕНО НА ХИЖА БЕЗБОГ НЕ СЪМ БИЛ...БЕШЕ ПАДНАЛА ЛАВИНА И ОЩЕ

НЕБЕШЕ ВЪЗСТАНОВЕНА.БЕШЕ ОТДАВНА...ПИРИН Е СРАХОТЕН...ЕЛЕКСИР ЗА ДУХА...

ДОБРЕ РАЗКАЗВАШ.

СНИМКИТЕ СА...КОЛКО НАЗАД МЕ ВЪРНА...ИДВА МИ НА СТАРИ ГОДИНИ ДА

ДА ТРЪГНА ПАК...

СМАЯХА МЕ ГРУПА ГЕРМАНЦИ...ИМАШЕ С ТЯХ ХРОМ МЛАДЕЖ,КОЙТО БЕШЕ

С РАНИЦА,КОЛКОТО НА ДРУГИТЕ...КАКВА ВОЛЯ БЕШЕ ТОЗИ ЧОВЕК...

С ПАТЕРИЦИ ИЗ ПИРИН...

И ДРУГИ СПОМЕНИ...ДАРИ МИ МИМОЛЕТНА МЛАДОСТ...

БЛАГОДАРНОСТИ И БЛАГОПОЖЕЛАНИЯ !

Браво! Поздрави от Родопите!

Честито, момиче! Поздравявам те, че най-подир и ти си се изкачила на пиринския първенец. Аз вече съм възрастен човек, но пак бих искал да се кача горе при орлите, да зърна еделвайса, да ме лъхне волният вятър. Защото през живота си не веднъж съм изкачвал Вихрен и на много млади хора като тебе съм показвал пътя към него. Затова съм спокоен в своите старини. Такова щастие пожелавам и на тебе!
Ще ми бъде приятно, ако ми се обадиш на имейл hijar36@gmail.com.
д-р инж. Христо Мандев - м. с., пл. водач.

:))) Разбирам възторга ти. Мислех си, че скоро няма да помисля за планина, но вече ми липсва...

Привет!

На път за Банско минахме през Пазарджик, следващите спирки трябваше да са крепостта Цепина и Добърско, но като че ли нарочно всички пътища бяха в ремонт... след едно продължително обикаляне накрая минахме през Юндола и така през Добринище стигнахме в Банско. :)))
На връщане пак свърнахме към Родопите - минахме през Ковачевица - като в стара приказка...
:) Вероятно следващото лято ще бродим повече в Родопите.

Усмивки!

Да, има много магия в Пирин. И въпреки, че беше трудничко, душата се чувства удовлетворена. :)

Казват, че при ясно време се виждали слънчевите отблясъци във водите на Бяло море. Видяхте ли ги! :)))

Ееееех, не го знаех това! Иначе щях да гледам! Ето още една причина да се върна пак. Ама то и времето не беше съвсем ясно... :)

Банско има особено въздействие върху хората, в това спор няма. Много път е от Пловдив, но си заслужава, това място е невероятно!

Аз мурата я докоснах, но не можах да скитам като тебе из Пирин. Моя престой бе по-кратък, надявам се обаче следващия път да компенсирам:)

Поздрави!

Това лято не успях да го посетя... благодая за подробните снимки и поетичния текст! А еделвайсите са в изобилие покрай пътеката през Казаните, от другата страна на върха :)

sparotok, :))) привет!

На път за Банско минахме през Пловдив. Хич не ми се оправдавай. ;) Изобщо не е далече. Аз от Русе стигнах до другия край на диагонала... :)))

Отдавна на бях скитосвала толкова дълго и пеша в планината. Отрази ми се отлично...

rumyeah, здравей!

:) Познаваш планините.

За еделвайсите прочетох, че цъфтели около пещерата Хана, над Байкушевата мура...

А снимки имам още, но сега съм на село при пчелите си с някакъв мого светкавичен мобилен нет... една снимка не може да качи... :))) Най-много ми хареса на Тевно езеро.

И аз трябва да се изкача някой ден Морето ми е в повече планината ми липсва......А котарака как е пази ли пчелите?

:) Като за бойно кръщение Вихрен ми дойде малко в повече. За красиво е красиво, величествено, изживяването е невероятно,... но никак не е лесно, особено за нетрениран човек. Планината не се дава току така, има си цена. Но си заслужава.

Дидо сега не се чувства много комфортно. Ревнува от котетата на сестра си, защото сега те са център на внимание... ;)

Браво на вас///// Чудесни снимки и много поетично е праразказано вашето изкачване на тази величествен връх . Върнахте ме през далечната 1993 година... И аз като вас тръгнах със група ,,печени '' туристи от гр.Пловдив .За мен беше наѝстина боѝно кръщение -нямах представа какво ми предстои ... Беше ми много трудно ,но остана едно незабравимо преживяване. Хората които обичат туризма са невероятни приятели . Бих се радвала да побликувате и други ваши изживяване в нашите прекрасни планини.Вие така умело и със геогравски познания разказвате преходите .подмладихте ме със 20 години...Благодаря ви/

:) Толкова бях щастлива, че ще имам възможност да тръгна на това пътешествие, че предварително проучих всички възможни маршрути, историите на хижите и върховете, ... Там на място картата беше винаги под ръка, водачът ни е наистина човек, който познава планините, знае какво да очаква, с голямо търпение... :) и останалите също, но следвахме маркировката, картата, нямаше грешки,... Разказвахме си истории за тези места, другите вече бяха минавали по някои от пътеките... Планината наистина е магия, но ако минеш през нея като слепец, без да знаеш или научиш нещо, то емоцията не е същата...
Имам какво още да покажа и се надявам да имам нови възможности за планински приключения...

Усмивки!

:) Думите, те са ми професия. А снимките са съвсем любителски. Биха могли да бъдат много по-качествени.

Чудесно! Сигурна бъди, не всеки е готов да преодолее такива трудности, не всеки става за турист. Ти си готова! Поздрави!