В моменти, когато съм безбожно сама,

изгубена, угаснала, невярваща...

в душата ми спуска се непрогледна мъгла

по-тъмни от ада са нейните пътища,

по-студени са от люта омраза,

обсебена, на тъмното пристанала и чезнеща,

отивам си с болезненото кърваво на залеза...

Угасват навеки светлите оранжеви изгреви,

умират, уловени и удавени в кървава болка,

лъчите искрящи не греят, примамливи,

а до пепел, изстинала, ме изгарят...

Умирам, както бавно гасне светлината на деня,

разпилявам се на тъмни, тъжни искрици,

губя се в сумрака дрезгав на нощта

и не се намирам в безбродното на тъмнината...

Разтварям се в тъмна нощна музика,

в тихи болезнени, безсилни акорди –

толкова уморени и толкова тихи, притулени...

глухи и упойно, и сладостно скръбни –

приспиват душата и с треви ухайни

и носят забрава ...