Неизбежно животът ни ги сваля - розовите очила...
Обичам на ранно утро, призори - зарите розови,
да гледам как прозират и прокъсват плаща на нощта,
как чернеещите облаци си слагат розовите очила...
Разпиляват се тогава призраците полепнали по моите сънища,
нощта отстъпва зад морето в очакване на вечерта,
изстиналите вени с топлина изпълва ги кръвта
и светлината през кожата прозира - ражда се нов свят...
Шепнат в мислите жреците, стара вяра, тъпани бумтят...
кръвта ми възражда ритуала на вечно умиращия
и раждащ се отново Бог...