Беше просто залитане - аз наяве летях, беше пусто преплитане - а аз онемях,
слушах цигулка разжарена, как свири
нощта, без дъх останала върху струни
от дири светулкови и по рисувани цветя
как утрото пали капки роса от дъга...

Беше безмълвно залитане - за тебе копнях,
беше случайно преплитане - за тебе живях...
И се разсипаха звездите, разтопени в дъжда,
и се размиха мечтите, върху пясъка по брега,
луди кристалчета смях, окъпани росни дървета,
преминаващ липов цвят, оставащ аромат.

Беше не просто залитане - аз не просто живях,
беше лудо преплитане - а аз лудо горях...
И бях многоцветна - пъстролика дъга,
и бях хармония, мелодия - макар познала греха.
Какво е злото - не искам да бъда добра,
доброто какво е - нима ти го разбра...   

част от тоя копнеж,
и сега вече хвана ли
тоя чуден летеж,
или гониш пак вятъра,
без да знаеш къде,
и се вмъкваш пак в шатъра,
дето той ти преде?
Проумя ли магията,
във която горя,
още ли си стихията,
закъде, докога?...
Ще изплачеш очите си,
без да знаеш защо,
и ще станат сълзите ти
едно малко кълбо...

Този луд копнеж
кой може да го угаси,
тази дива жажда
кой може да я утоли?

Когато, понякога
забравила, че съм без крила
разтварям обятия
и дълго в простора безмълвно летя...

Когато понякога,
незабравила извора,
разтварям обятия
и бавно, жадно се потапям в живата вода...

Тогава все пак съм самодивата,
тогава още жива е във мен стихията
и още с вятъра мога дълго да танцувам,
и с огъня в очите на дяволите да лудувам.

Този луд кипеж -
нека ме изпепели...
Този шеметен летеж
пепелта ще разлети

...духът ми в Жар-птица ще се възроди.

твоят вихрен стремеж,
и изобщо не мислиш ли,
че със този бодеж
ти прелиташ през времето,
ала падаш в нощта,
и се качваш на стремето,
но изгаряш в пещта?
Аз не вярвам, че фея си,
ти си просто жена,
и не знам защо смея се,
и си късам луна...

Хубаво е, че го можеш.
Въпреки пепелта и лютивия дим, пак не спирай... :))

Когато си откъснеш парченце от луната
тя осиротяла започва отново да расте
от тъмната и страна съм скрила си душата
а в пълнолунието ще съзреш моето лице...

Бродница съм, веда (иска ти се да съм жена),
в луната щом се аз огледам, ще я задържа
с устни ще я изпия - дъщеря съм на нощта,
с тъмнина ще те покрия - ще търсиш утринта...

Изгубен, мен ще търсиш - ще откриваш самота,
на самотата аз съм жрица и на копнежа по любовта...
Какво тук значи вечността - тя в нас живее
или просто е жива любовта - крие се в името Жена.

:) :) :) Така е!

Имаме малък поетичен спор ;)

Усмивки!

и да нарича една Жена "само жена" само... черупчест тип :))))
Кухо-черупчест, пояснявам ;)

... а може би е прав. Всъщност сме принудени да бъдем силни - за жалост живеем в мъжки свят. Жената трябва да е слаба, нежна, закриляна... за да е магьосница и е нужно спокойствието да твори магия... не умората от борбата с ежедневието...

или за отношение :)

Кой ти иска да е слаб. Това обаче не пречи на женствеността.
Жената открай време е силна. Няма друг избор.

Именно. Няма друг избор. :)

Да си жена е най-висшето определение.
Да не мислиш, че са много жените? Има ги много рядко в чистия им вид.

нама по-голама сила от женската слабост в силни мъжки ръце...
но обладани от всеотдайност - като скачени съдове във времето...

Добре се е получило!
Поздрав :)

Добре казано. Наистина хубаво би било... като скачени съдове...

Усмивки! :)