Постинг
10.05.2011 01:48 -
Приключението
Автор: qbylkovcvqt
Категория: Туризъм
Прочетен: 3024 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 10.05.2011 02:23
Прочетен: 3024 Коментари: 10 Гласове:
14
Последна промяна: 10.05.2011 02:23
Отново на път. Враца беше последната точка в тази посока на България, до която бях стигала. Сега продължавах на запад. Изгарях от нетърпение и любопитство. Тръгнахме рано. Пътят беше дълъг. И този ден започна с мрачно време, но прогнозите обещаваха слънцето да се покаже. Отначало се движехме успоредно на веригата върхове на Врачанския Балкан. Минахме през Монтана. Преминахме над Огоста. И пред нас се ширна равнината. Изведнъж наоколо стана хубаво зелено и свежо. Най-прелестната част от пейзажа бяха нацъфтелите череши. Толкова много цъфнали череши! Бяха навсякъде. Пък и - Цветница е.
Когато се отклонихме от пътя Монтана - Видин към заветната цел на нашето пътешествие, потънахме в зеленина. Това място е изпълнено с особена енергия, има някаква гравитация, която се усеща отдалече. Да, правилно сте се досетили, пътуваме към Белоградчик. Не знаех какво да очаквам, нямах представа какво ще видя... Снимките, картичките, всичките изгледи със скалите и града нямат нищо общо с истинската среща. Да си тук не е просто приключение, то е преживяване, което не подлежи на никакви описания, не може да се изрази с думи...
Появяват се първите силуети на скалите. Погледът жадно търси да зърне, да види, да запомни. Не си задавах въпроси. Те дойдоха по-късно. Сега просто исках да видя. Идвах отдалече и за много кратко, а тук живееха хора. И винаги са живели тук. В подножието на скалите. Животът им малко или много е свързан с тези скали. За тях те разказват легенди. Оприличават ги на хора, животни, на различни същества. Дали са им имена. Всяка скала си има история. Дали хората прекалено дълго са се вглеждали в скалите, дали скалите са говорели на тяхната фантазия или кой знае, може пък и в старите истории нещичко да е било истинно...
Първата скална фигура, която приближаваме и минаваме досами нея се нарича Турлакът. Не знаех много за тази етнографска група, живееща в Северозападна България. Йовковият Гунчо е от турлаците - беден, смирен и съсипан. Дали е намерил бялата лястовица за детето си?! Найден Геров в своя речник създава друга представа за турлаците - диви и необуздани балканджии. А те самите твърдят за себе си, че са свободолюбиви и непокорни луди глави, любопитни и будни. Точно такъв е каменният турлак, полегнал възнак, вдигнал глава към небето. Сякаш е копнеж, очакване на нещо, което е било, а не например молитва...
Една от най-обичаните легенди, свързана с образиването на скалите е за красивата Вита. Легендата е позната в различни варианти. Вита била чудно красива девойка, като самодива. По цял ден пасяла овцете в планината и пригласяла на песента на кавала на своя любим, също овчар. Живеели като в идилия. Докато не се появил монах в дома и. Поразен от хубостта и той отрязал:"Много хубаво, не е на хубаво." По тия места имало девически и мъжки манастир един срещу други. Красотата на девойката била скрита под монашеското расо, ала как се крие такава хубост! Започнала да се чува песента на кавала под манастирските стени. След време манастирът се огласил от детски плач. Грешната Витиния била прогонена от манастира. Тогава се случило чудото - земята се разтърсила и сринала девическия манастир, майката с детето се вкаменила, любимият и се вкаменил на коня си, монасите, които също я осъдили и прогонили, така си останали и до днес, вкаменени...
Белоградчик ни посреща в разцъфнали дръвчета. Тих и спокоен. Бялото превзема очите, сякаш да оправдае името на града. Външния вид на сградите, архитектурата и още нещо неопределено, някак ми напомня Русе. А стръмните стълбички, към цъфналите квартали и панорамата, която се разкрива от града, носят усещането за Велико Търново. Духът на родното сякаш диша в това непознато кътче и то в миг заживява в сърцето.
Стръмна и тясна уличка ни отвежда до крепостта и скалите. Неусетно покривите на градчето остават под нас. А гледката, която се открива... не просто спира дъха. Едва ли Алиса в страната на чудесата е видяла нещо по-чудно от това. Думите заглъхват още неизречени, те не достигат до съзнанието. Картината е невероятна, все едно не си на земята, все едно не се случва. Панорамата, която се открива е жестока. Мислиш си, че няма по-силно усещане от това и в следващия момент нова гледка... Някаква вълшебна, приказна долина. Изкачваме се все по-високо, до най-високата точка... Сякаш някакво великанско същество с небивала фантазия си беше играло с пластелин и моделирало чудни форми, непобиращи се в ничия представа, а после ги бе подреждало в някакъв странен и неподражаем синхрон...
Белоградчик с белите нацъфтели череши, белите къщи и червените скали, с белите дрехи на турлаците и червените им пояси, с бялата надежда, надничаща в очите на хората... с бялото усещане за завръщане.
Когато се отклонихме от пътя Монтана - Видин към заветната цел на нашето пътешествие, потънахме в зеленина. Това място е изпълнено с особена енергия, има някаква гравитация, която се усеща отдалече. Да, правилно сте се досетили, пътуваме към Белоградчик. Не знаех какво да очаквам, нямах представа какво ще видя... Снимките, картичките, всичките изгледи със скалите и града нямат нищо общо с истинската среща. Да си тук не е просто приключение, то е преживяване, което не подлежи на никакви описания, не може да се изрази с думи...
Появяват се първите силуети на скалите. Погледът жадно търси да зърне, да види, да запомни. Не си задавах въпроси. Те дойдоха по-късно. Сега просто исках да видя. Идвах отдалече и за много кратко, а тук живееха хора. И винаги са живели тук. В подножието на скалите. Животът им малко или много е свързан с тези скали. За тях те разказват легенди. Оприличават ги на хора, животни, на различни същества. Дали са им имена. Всяка скала си има история. Дали хората прекалено дълго са се вглеждали в скалите, дали скалите са говорели на тяхната фантазия или кой знае, може пък и в старите истории нещичко да е било истинно...
Първата скална фигура, която приближаваме и минаваме досами нея се нарича Турлакът. Не знаех много за тази етнографска група, живееща в Северозападна България. Йовковият Гунчо е от турлаците - беден, смирен и съсипан. Дали е намерил бялата лястовица за детето си?! Найден Геров в своя речник създава друга представа за турлаците - диви и необуздани балканджии. А те самите твърдят за себе си, че са свободолюбиви и непокорни луди глави, любопитни и будни. Точно такъв е каменният турлак, полегнал възнак, вдигнал глава към небето. Сякаш е копнеж, очакване на нещо, което е било, а не например молитва...
Една от най-обичаните легенди, свързана с образиването на скалите е за красивата Вита. Легендата е позната в различни варианти. Вита била чудно красива девойка, като самодива. По цял ден пасяла овцете в планината и пригласяла на песента на кавала на своя любим, също овчар. Живеели като в идилия. Докато не се появил монах в дома и. Поразен от хубостта и той отрязал:"Много хубаво, не е на хубаво." По тия места имало девически и мъжки манастир един срещу други. Красотата на девойката била скрита под монашеското расо, ала как се крие такава хубост! Започнала да се чува песента на кавала под манастирските стени. След време манастирът се огласил от детски плач. Грешната Витиния била прогонена от манастира. Тогава се случило чудото - земята се разтърсила и сринала девическия манастир, майката с детето се вкаменила, любимият и се вкаменил на коня си, монасите, които също я осъдили и прогонили, така си останали и до днес, вкаменени...
Белоградчик ни посреща в разцъфнали дръвчета. Тих и спокоен. Бялото превзема очите, сякаш да оправдае името на града. Външния вид на сградите, архитектурата и още нещо неопределено, някак ми напомня Русе. А стръмните стълбички, към цъфналите квартали и панорамата, която се разкрива от града, носят усещането за Велико Търново. Духът на родното сякаш диша в това непознато кътче и то в миг заживява в сърцето.
Стръмна и тясна уличка ни отвежда до крепостта и скалите. Неусетно покривите на градчето остават под нас. А гледката, която се открива... не просто спира дъха. Едва ли Алиса в страната на чудесата е видяла нещо по-чудно от това. Думите заглъхват още неизречени, те не достигат до съзнанието. Картината е невероятна, все едно не си на земята, все едно не се случва. Панорамата, която се открива е жестока. Мислиш си, че няма по-силно усещане от това и в следващия момент нова гледка... Някаква вълшебна, приказна долина. Изкачваме се все по-високо, до най-високата точка... Сякаш някакво великанско същество с небивала фантазия си беше играло с пластелин и моделирало чудни форми, непобиращи се в ничия представа, а после ги бе подреждало в някакъв странен и неподражаем синхрон...
Белоградчик с белите нацъфтели череши, белите къщи и червените скали, с белите дрехи на турлаците и червените им пояси, с бялата надежда, надничаща в очите на хората... с бялото усещане за завръщане.
от красива България-
представен красиво!
бЛАГОДАРНОСТИ!
цитирайпредставен красиво!
бЛАГОДАРНОСТИ!
Истинско приключение, гордостта на България.
цитирайКрасота!
Благодаря ти за хубавата разходка! Поздрави!
цитирайБлагодаря ти за хубавата разходка! Поздрави!
za krasivoto predstavqne na moq krai...Straxotna razxodka!!
Toq mesez i az 6te go posetq otnovo:))
pregrudki!
цитирайToq mesez i az 6te go posetq otnovo:))
pregrudki!
Страхотна разходка
цитирайiliada написа:
Красив край от красива България-
представен красиво!
бЛАГОДАРНОСТИ!
представен красиво!
бЛАГОДАРНОСТИ!
Думата "красиво" , а и изобщо която и да е друга дума, не може да изкаже това, което изпитваш при вида на това творение на природата, при досега с всичко това... Оставаш с душата си завинаги тук, сякаш е магнитът, привлечен от желязото, правещо червени тези фантастични скали...
Поздрав!
pevetsa написа:
Истинско приключение, гордостта на България.
Здравей! Повече от приключение.
ognena71 написа:
Красота!
Благодаря ти за хубавата разходка! Поздрави!
Благодаря ти за хубавата разходка! Поздрави!
Привет! Определено си заслужава да направиш тази разходка, да изминеш дългите километри и да се докоснеш до чудото...
mileidi46 написа:
Pozdravi, za krasivoto predstavqne na moq krai...Straxotna razxodka!!
Toq mesez i az 6te go posetq otnovo:))
pregrudki!
Toq mesez i az 6te go posetq otnovo:))
pregrudki!
Здравей! Съвсем "неблагородно" ти завиждам :) . За пръв път бях по тези места и съм още там. Умрях от яд като видях табелата - Магура 25км. Да изминем толкова път и да не стигнем и до пещерата... Но... със сигурност ще дойда пак. Тогава ще стигна и до Видин, също град, в който не съм била.
innamorata написа:
Страхотна разходка
Привет! Да, страхотна! И не съм показала и на половина от това, което видях... и усетих.
Търсене
За този блог
Гласове: 26550
Блогрол
1. Блогът с вълшебства
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето