Постинг
26.08.2012 02:49 -
Муратов връх - Гергийца - Синаница
Автор: qbylkovcvqt
Категория: Туризъм
Прочетен: 14924 Коментари: 21 Гласове:
Последна промяна: 26.08.2012 15:22
Прочетен: 14924 Коментари: 21 Гласове:
24
Последна промяна: 26.08.2012 15:22
На следната утрин още в седем раниците бяха стегнати и микробус ни очакваше да ни откара до хижа Вихрен. Там до студените води на чешмата излапахме приготвените сандвичи и бяхме готови да поемем към хижа Синаница. Всички бяха поуморени от вчерашното изкачване на Вихрен, а аз направо бях ужасена, когато видях пред себе си отново същата камениста пътека. Но този път тръгнахме наляво, пътеката към Вихрен беше нагоре и само нагоре. Щяхме да следваме синята маркировка, която за момента вървеше успоредно с жълта.
В началото пътеката върви успоредно на левия бряг на река Бъндерица, срещу нейното течение. Над реката има живописни дървени мостчета. Наоколо е много красиво и щеше да е направо приказно, ако краката ми искаха да се движат. Но те не искаха, бяха направо като че ли чужди крака и правеха каквото си искат. Движението за мен беше голямо усилие. И отново в главата ми се прокрадна съмнение, че ще се справя. Но нямаше връщане назад. Напред върховете се губеха в светлината на изгряващото слънце.
Назад разстоянието, което ни разделяше от човешкия свят ставаше все по-голямо. Този преход е даден за около четири часа. Нищо работа! Нали.
Аз продължавах да не зная какво точно ме очаква, но романтиката като че ли вече упорито отстъпваше на някакъв горчив реализъм. Пред нас беше суровата планина - царството на Перун. А пътеката започваше да се катери нагоре.
Наоколо е обрасло с клек, боровинки и цъфтят диви карамфили. Все още се срещат и самотни мури, извисили се сред храсталака.
А това е малка каменна река, през която трябва да преминем. На снимката изглежда по-малка и по-малко страшна отколкото е в действителност. ;) Шегувам се. Даже си е забава да скачаш от камък на камък като планинска коза. Особено, ако здраво те е пипнала мускулна треска, нооо пък ако не боли, как ще разбереш, че си жив!? Освен това трябваше, катерейки се по камъните да изглеждам достойно... за пред обектива... :)))
След преодоляното препятствие почивката е много приятна. А все още само подозирах, че това е само и едва началото. Извървеният път изглеждаше много. Тук разстоянията са огромни. Окото направо се плаши, когато види колко път са извървели краката, а колко още предстои?!... По-добре е да не се мисли за това, защото има моменти, в които направо ти става ужасяващо.
А гледките от всяка височина се разкриват все по-хубави и по-величествени. Снимките не могат да покажат цялата дълбочина, красота и прелест на планинските пейзажи. Не могат да обхванат небесния простор и прегръдката му с върховете. Не улавят мириса на смола и вкуса на черни боровинки.
Планински карамфили и боровинки. Вълшебство и забрава. Малките радости, заради, които си струват усилията на изкачването.
И след недълго ходене по пътеката сме вече покрай водите на Муратово езеро. Някои идват до тук и се връщат обратно към хижа Вихрен. Маршршрутът до тук си е направо разходка. Други остават на палатка край езерото. Сигурно е много романтично. Когато пристигнахме, такива авантюристи на палатка тъкмо миеха зъбите си клекнали до бистрите, студени води. На отсрещния бряг пасеше чарда крави и ритмично похлопваха хлопките, завързани на шиите им.
Муратово езеро (2230м) е част от голяма езерна група, състояща се от 16 езера, образували се в Бъндеришкия циркус, разположен в централен северен Пирин. Тези езера дават началото на река Бъндерица. Преди много, много години по тези места е имало ледници и ледников е произходът на езерата.
В самата основа на Муратов връх се е сгушило едно от по-големите Бъндеришки езера - Муратовото езеро, то е върху добре изразена гранитна площадка. Наричат го още Хвойнато или Овинато езеро, по името на Хвойнати връх, който е от другата страна на езерото. Само пет от по-големите езера от групата си имат свои имена, а това си има даже повече от едно.
Поглед към склоновете на Муратов връх. И малко по вляво се намира и почти по същия начин изглежда пътеката, по която предстои отново да се катерим.
Част от морените, по които започва изкачването. Поглеждам нагоре и направо настръхвам, вече е пределно ясно, че днешният преход няма да е по-лесен от вчерашния. Само се чудя колко ли изкачвания и слизания предстоят. Хубавото е, че въпреки усилията и болката, след всяко изкачване се разкриват като че ли все по-хубави и неустоими гледки... Поемаш дълбоко въздух и продължаваш. Хм. На тези височини няма въздух...
Между Муратов и Хвойнати връх има улей, по който се спуска весел поток и изящно се влива във водите на езерото, като образува красив естуар, покрай който са се образували два полуострова с интересна форма. Срещу тях е красивата снага на Тодорка.
Наслаждавам се на гледката от височината. Всъщност хитрувам, не мога въздух да си поема и трябва да поспра. Отново. Едва сме някъде по средата на този каменист участък. Надолу е красивото езеро, нагоре камънак, а по него - няма да повярвате! Колоездач. Да. Е и това видях. Турист, с планински велосипед, като естествено точно по тази пътека не велосипедът човека, а човекът носеше велосипеда. И изглежда, че не изпитваше голямо усилие... С такава лекота се спускаше по камъните.
След изкачването попадаме в едно красиво местенце с две малки езера, нещо като остров от клек и зад него едно мааалко по-голямо езеро. Това са част от Муратовите езера. Наоколо от всички страни се извисяват скали с живописни форми. Оказа се, че сме между Бъндеришки чукар и Караулите.
Пътеката заобикаля зеления остров от клек и излиза до третото езерце на свежа зелена трева, между ... да, между красиви морени. Прекрасно място за почивка. Ужасяващото е, че сякаш сме на дъното на някакъв кладенец, конусовиден, с върха надолу. Наоколо са канари с изсечени зъбери. Височко е. Предстои ни същинското изкачване на Бъндеришката порта. Това определено не ми действа тонизиращо. А някъде назад къмто север, не, по-скоро е изток, ни намига Тодорка - "Я сега да ви видя..."
Бъндеришката порта е седловина, която отваря излаз към обширната заравненост, наречена Голямо Спано поле. Щом я изкачим, ще се намираме на височина около 2 500м. Бъндеришката порта е между Муратов връх и Караулите, скалист ръб, живописно изрязан, издигащ се към облаците. Наричат го още Дончови караули. Името му се свързва с дейността на Антон Златков - Дедо Дончо войвода, Пиринският цар. Той е, така да се каже, потомствен хайдутин, син на Златко войвода, но това е отделна не кратка история.
Този ден слънцето е особено хапливо. Почти няма облачета по небето. Не съм и предполагала, че толкова високо в планината може да се изгори толкова жестоко. Освен всичко друго този ден направо се изпържих под лъчите на пиринското слънце и непрекъснато подухващия вятър, който иначе създаваше усещането за прохлада. Всички открити части на кожата се зачервиха болезнено, а това лято вече бях сменила няколко кожи, имах стабилен тен, уж...
Докато почивахме оглеждах околните чукари и причудливите скали.
Чудех се къде ли извежда маркировката. Коя ли е пътеката, по която ще тръгнем нагоре. Ама не беше тази.
Ето тази беше. И вече сме започнали катеренето нагоре. Почти в началато сме още. Добре изглежда, нали.
Някъде ниско долу, вляво остана езерцето около което почивахме. Тодорка, продължаваше да наблюдава нашите подвизи.
О, Небеса! Вече сме горе. И отново гледката е невероятна!
Пред нас е Голямо Спано поле. Предстои равен участък от прехода. Но за мен вече думичката "лесно" не съществува, не вярвам, че няма да има изненади.
На това място маркировката се разделя. Ние ще тръгнем по синята - надясно, а жълтата продължава наляво към хижа Яне Сандански.
Вдясно се извисява връх Гергийца (2 589м). Зад него са красивите Георгийски езера, които също като Бъндеришките имат ледников произход и гранитна основа. Георгийския циркус е едно от най-красивите места в Пирин.
Имената на трите върха - Муратов, Гергийца и Синаница не са случайни. Свързва ги една легенда. Гергийца била красива девойка, дъщеря на пирински овчар. Мурат бей видял девойката край едно от езерата, харесал я и тръгнал след нея към върха. Когато протегнал ръце да я улови, уплашената девойка извадила кама и се пробола с нея. На врата и Мурат бей забелязал талисман, в който било скрито парченце кожа с надпис: "Синаница". Същият амулет носел и той самият, знаел, че Синаница е името на неговата майка...
Последен поглед назад към страшната пътека и присмехулницата Тодорка. След малко, тя ще се скрие от погледите ни. В ляво от пътеката, по която потегляме се ширва Спано поле. По него има пръснати красиви езера - Спанополските езера и спокойно подрънкват хлопките на многобройните крави, пасящи по него. Нищо общо с лилавата крава Милка, красиви, щастливи български крави.
Преходът по равното е направо да вървиш и да си пееш. Наоколо е зелено и красиво, обсипано с планиски цветя и отвсякъде се спускат планински бъбриви ручеи към кристалните води на езерата, а в тях се оглежда небето, прави им облачни разни физиономии и ги разсмива... Ама... предстоеше Синанишката порта (2 440м).
Красивите снимки с пирински цветя и гадинки са на приятелката ми Таня Иванова. С нейно разрешение ги показвам. В този участък на прехода вече бях много изморена и нямах сили да се наснишам над малките цветенца и листенца, за да ги снимам. Оглеждащото се в езерата небе пък видях на снимките на водача ни Милен Георгиев. Изпросих си и неговото позволение да ги покажа, но кой знае защо не мога да кача снимки от неговия апарат. А ако моите ви харесват, то неговите ще ви омагьосат, правени са с окото и от позицията на художник.
На височина около 2 500м има пчели, пъстри паячета, комари, доста големи и стръвни, дори гущерчета, също наситено пъстри, не сивички като нашите...
Е равната и красива пътечка свърши. Почти неусетно. Вече сме пред Синанишката порта. Тя е на юг от връх Гергийца. Започва последното решаващо катерене за деня. Отново канари и камъни. И отново идва момент, в който осъзнаваш, че по тези места не бива да се движиш сам. Наоколо е приказно красиво наистина. Преди да тръгна на това пътешествие проучих маршрута. Навсякъде показваха красотите, метрите, разстоянията, но почти никой не казваше, че е трудно и усилно това катерене из Пирин. Ако не си минал по тези пътеки, няма как да изпиташ пълното усещане от приключението.
Бяхме вече почти пред самата порта. На метри разстояние. В скалите имаше вкусни зрели боровинки, които някак си отвличат вниманието. И когато като гладни врабчета ги нападнахме, изключително търпеливият ни водач вече не можа да ни изтърпи. За него времето вече напредваше, защото нашата цел беше хижа Синаница, а неговата - връх Синаница. Той с ударния отряд на групата беше решил да се качи на върха, а трябваше и да успее да се върне навреме в хижата.
И така боровинките бяха зарязани. Бързахме. Обаче имаше на пътя ни скала, доста висока, вероятно около метър, знам ли, от умора може и по-голяма да ми се е видяла. Не можех да се изкатеря сама, равен гладък камък. Надолу доста стръмна, почти отвесна височина и ужасните камъни разбира се. Сега се чудя дали не можеше да се заобиколи по някакъв начин, ама май не можеше. Та мъжете се изкатериха напред и изтеглиха жените. В крайна сметка всичко приключи добре. Наистина е хубаво, когато има кой да ти подаде ръка и е зареден с достатъчно търпение...
Когато най-после надникнахме към Синанишкото езеро откъм седловината въпреки чудната гледка не изпитах облекчение. Наоколо по огромните канари имаше множество паметни плочи... доста е депресиращо, особено като погледнеш стръмния склон от другата страна, спускащ се към красива зелена поляна, зад която се вижда езерото и наднича хижата... Всичко е примамливо и много красиво, направо вълшебно, на табелката наблизо пише 30 мин до Синаница, но... камъни, отново и ужасна стръмнина. За мен слизането се оказа най-страшната част от този преход. Краката ми окончателно бяха стегнати от мускулната треска и се придвижвах буквално крачка по крачка. Мъчително бавно. Отново хижата беше ей там, отсреща. Истинско облекчение беше равната зелена поляна, зад която се виждаше хижата. Е да, ама не. Изведнъж след поляната отново имаше спускане по камниста пътека, после горичка от клек и накрая пътеката към хижата. Точно когато излязох от горичката се чу веселото бърборене на поточе. Водата ни в този дълъг преход беше свършила и това беше щастлив миг за този ден. Такава студена и бистра, прозрачна, жива вода не съм пила никога през живота си.
Пътеката продължаваше заедно с поточето към хижата, а около него имаше живописни естествени алпинеуми. В пукнатините на скали от мрамор и гранит цъфтяха вълшебни цветя. Бели и сини камбанки, наситено оранжево омайниче и някакви ситни бели и розови цветченца. Всичко това сред тучна зеленина.
Това беше най-тежкият за мен преход. Последните метри сякаш ги изминах за часове. Когато най-сетне се добрах до хижата, там вече първите пристигнали бяха успели да похапнат и даже си бяха полегнали и сладко спяха. Явно всички бяха изморени, а аз едва се държах на краката си. Почивката беше най-хубавото нещо. В хижата хапнахме по бобена чорба, шопска салата и естествено домашна кайсиева и мезета, които се извадиха от раниците.
А навън слънцето вече слизаше ниско. Излязох с намерението да се разходя около езерото. Наоколо беше много красиво. Но изпитах такава умора, че нямах сили да продължа.
Синанишкото езеро (2181м) и връх Синаница (2 516м ) - малко райско кътче в Синанишкия циркус. Синанишкото езеро е едно от десетте най-дълбоки езера в Пирин, дълбоко е повече от 11м. Оттича се под земята и чудодейно водите му излизат на повърхността след окло 120м, за да дадат началото на Синанишката река, която е ляв приток на р. Влахина.
Връх Синаница е може би най-красивият връх в Пирин. Неговата структура е от розов и сив мрамор. Върхът сякаш е разделен на две части, поради което му казват Разцепеният връх. Североизточната отвесна скала на върха е призната за алпийски катерачески обект от категория "А". Синаница е любимо място за професионалните катерачи.
От върха се открива разкошна панорама. Казват, че при ясно време от Синаница се виждат Вихрен и Кончето - на североизток , а на югоизток изсечените гранити на Каменица. Наистина се виждат. Аз ги видях на снимките на изкачилите се до върха. Гледката наистина е невероятна!
Хижата. Това е едно местенце, където човек може да се приюти. Не е петзвезден хотел и не всеки не само, че не би стигнал до тук, но не би и предпочел да нощува в такива условия. Това не е и място, на което идват онези, които не могат да си позволят "нормална" почивка, каквото и да значи това... Не случайно пиша тези редове. "Не всичко е пари, приятелю!" се пее в една песен. Няма да коментирам, че една добра екипировка никак не е евтина и че бобената чорба на това място е 2,50, а шопската салата 5 лева... В планината "маат крачоли" силните хора, тези които знаят как да се заредят с най-истинската и чиста енергия.
Навън в красиви отблясъци бавно залязваше слънцето, а небето преливаше във всички нюанси на лилавото. Мястото наистина е вълшебно и много спокойно. Пред палатките гореше огън и около него развеселена компания свиреше на китари и пееше, искрено се забавляваха. Бяха човеци от втората младост, пееха стари градски песни и си разказваха отминали истории, често, често си викаха наздраве. Завидях им на духа и на енергията. Представяте ли си! И китарите бяха донесли до тук!
Бавно движещите се сутрин тръгват най-рано. Тоест - аз. Не ми тежи ранното ставане, а и обичам да срещам изгрева и да наблюдавам и усещам пробуждането на земята. Беше тъмно когато станахме и звездното небе надничаше надолу в циркуса. Бяхме толкова близо до звездите, че ако протегнем ръка, ще ги докоснем. Точно на върха на една от скалите на изток, от тези, които ограждаха циркуса, беше кацнала Зорницата.
Звездите постепенно избледняха, а наоколо бавно и неусетно просветля. Планината се пробуждаше с подсвиркването на някаква птичка, прехвърчаща из клека. Пробуждаше се и езерото, оглеждайки в себе си клонките на околните горички. Сетих се за онова брилянтно стихотворение на Пенчо Славейков:
Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.
Ето че слънчевите лъчи близват първо Синаница и розовият мрамор започва да грее.
Луната още не си е отишла, свари я денят. Само преди две нощи беше пълнолунието и още е топчеста и овална.
Зората обагри небето в нюанси на бледолилаво и розово и нежната и усмивка обгърна планината.
Слънцето все по-уверено се издигаше и докосваше с поглед върховете един по един.
А ние вече се катерехме обратно към Синанишката порта.
До самата порта ни придружи хижарското куче. Дружелюбно се движеше с нас, пък и мълчаливо беше...
Синаница грееше под златото на слънцето и сякаш това злато се разливаше и придобиваше оня меден оттенък, който има руското злато - розовее и грее едновременно.
Горе сме. Слънцето ни заля с пожар от ярки лъчи. Някъде долу в ниското и още в сянка са езерото и хижата.
Тук сред канарите седнахме за почивка и закуска. Тук посрещнахме изгрева.
Кучето поспря с нас.
Явно му харесваше да среща изгрева. Наслаждаваше се на гледката към Спано поле или пускаше ухо към звънците на кравите, които някъде долу бяха оставени свободно да пасат...
Слънцето вече беше освободило от върховете цялата си светлина и щедро я разпиляваше над нас.
Пътеката, по която дойдохме предишния ден.
И пътеката, по която щяхме да се спуснем днес.
Но оттук започва ново приключение.
Изгревът, запалил билото на планината.
И страшните скали на Синанишката порта.
Започва новият ден. Ширват се нови пътеки пред нас...
В началото пътеката върви успоредно на левия бряг на река Бъндерица, срещу нейното течение. Над реката има живописни дървени мостчета. Наоколо е много красиво и щеше да е направо приказно, ако краката ми искаха да се движат. Но те не искаха, бяха направо като че ли чужди крака и правеха каквото си искат. Движението за мен беше голямо усилие. И отново в главата ми се прокрадна съмнение, че ще се справя. Но нямаше връщане назад. Напред върховете се губеха в светлината на изгряващото слънце.
Назад разстоянието, което ни разделяше от човешкия свят ставаше все по-голямо. Този преход е даден за около четири часа. Нищо работа! Нали.
Аз продължавах да не зная какво точно ме очаква, но романтиката като че ли вече упорито отстъпваше на някакъв горчив реализъм. Пред нас беше суровата планина - царството на Перун. А пътеката започваше да се катери нагоре.
Наоколо е обрасло с клек, боровинки и цъфтят диви карамфили. Все още се срещат и самотни мури, извисили се сред храсталака.
А това е малка каменна река, през която трябва да преминем. На снимката изглежда по-малка и по-малко страшна отколкото е в действителност. ;) Шегувам се. Даже си е забава да скачаш от камък на камък като планинска коза. Особено, ако здраво те е пипнала мускулна треска, нооо пък ако не боли, как ще разбереш, че си жив!? Освен това трябваше, катерейки се по камъните да изглеждам достойно... за пред обектива... :)))
След преодоляното препятствие почивката е много приятна. А все още само подозирах, че това е само и едва началото. Извървеният път изглеждаше много. Тук разстоянията са огромни. Окото направо се плаши, когато види колко път са извървели краката, а колко още предстои?!... По-добре е да не се мисли за това, защото има моменти, в които направо ти става ужасяващо.
А гледките от всяка височина се разкриват все по-хубави и по-величествени. Снимките не могат да покажат цялата дълбочина, красота и прелест на планинските пейзажи. Не могат да обхванат небесния простор и прегръдката му с върховете. Не улавят мириса на смола и вкуса на черни боровинки.
Планински карамфили и боровинки. Вълшебство и забрава. Малките радости, заради, които си струват усилията на изкачването.
И след недълго ходене по пътеката сме вече покрай водите на Муратово езеро. Някои идват до тук и се връщат обратно към хижа Вихрен. Маршршрутът до тук си е направо разходка. Други остават на палатка край езерото. Сигурно е много романтично. Когато пристигнахме, такива авантюристи на палатка тъкмо миеха зъбите си клекнали до бистрите, студени води. На отсрещния бряг пасеше чарда крави и ритмично похлопваха хлопките, завързани на шиите им.
Муратово езеро (2230м) е част от голяма езерна група, състояща се от 16 езера, образували се в Бъндеришкия циркус, разположен в централен северен Пирин. Тези езера дават началото на река Бъндерица. Преди много, много години по тези места е имало ледници и ледников е произходът на езерата.
В самата основа на Муратов връх се е сгушило едно от по-големите Бъндеришки езера - Муратовото езеро, то е върху добре изразена гранитна площадка. Наричат го още Хвойнато или Овинато езеро, по името на Хвойнати връх, който е от другата страна на езерото. Само пет от по-големите езера от групата си имат свои имена, а това си има даже повече от едно.
Поглед към склоновете на Муратов връх. И малко по вляво се намира и почти по същия начин изглежда пътеката, по която предстои отново да се катерим.
Част от морените, по които започва изкачването. Поглеждам нагоре и направо настръхвам, вече е пределно ясно, че днешният преход няма да е по-лесен от вчерашния. Само се чудя колко ли изкачвания и слизания предстоят. Хубавото е, че въпреки усилията и болката, след всяко изкачване се разкриват като че ли все по-хубави и неустоими гледки... Поемаш дълбоко въздух и продължаваш. Хм. На тези височини няма въздух...
Между Муратов и Хвойнати връх има улей, по който се спуска весел поток и изящно се влива във водите на езерото, като образува красив естуар, покрай който са се образували два полуострова с интересна форма. Срещу тях е красивата снага на Тодорка.
Наслаждавам се на гледката от височината. Всъщност хитрувам, не мога въздух да си поема и трябва да поспра. Отново. Едва сме някъде по средата на този каменист участък. Надолу е красивото езеро, нагоре камънак, а по него - няма да повярвате! Колоездач. Да. Е и това видях. Турист, с планински велосипед, като естествено точно по тази пътека не велосипедът човека, а човекът носеше велосипеда. И изглежда, че не изпитваше голямо усилие... С такава лекота се спускаше по камъните.
След изкачването попадаме в едно красиво местенце с две малки езера, нещо като остров от клек и зад него едно мааалко по-голямо езеро. Това са част от Муратовите езера. Наоколо от всички страни се извисяват скали с живописни форми. Оказа се, че сме между Бъндеришки чукар и Караулите.
Пътеката заобикаля зеления остров от клек и излиза до третото езерце на свежа зелена трева, между ... да, между красиви морени. Прекрасно място за почивка. Ужасяващото е, че сякаш сме на дъното на някакъв кладенец, конусовиден, с върха надолу. Наоколо са канари с изсечени зъбери. Височко е. Предстои ни същинското изкачване на Бъндеришката порта. Това определено не ми действа тонизиращо. А някъде назад къмто север, не, по-скоро е изток, ни намига Тодорка - "Я сега да ви видя..."
Бъндеришката порта е седловина, която отваря излаз към обширната заравненост, наречена Голямо Спано поле. Щом я изкачим, ще се намираме на височина около 2 500м. Бъндеришката порта е между Муратов връх и Караулите, скалист ръб, живописно изрязан, издигащ се към облаците. Наричат го още Дончови караули. Името му се свързва с дейността на Антон Златков - Дедо Дончо войвода, Пиринският цар. Той е, така да се каже, потомствен хайдутин, син на Златко войвода, но това е отделна не кратка история.
Този ден слънцето е особено хапливо. Почти няма облачета по небето. Не съм и предполагала, че толкова високо в планината може да се изгори толкова жестоко. Освен всичко друго този ден направо се изпържих под лъчите на пиринското слънце и непрекъснато подухващия вятър, който иначе създаваше усещането за прохлада. Всички открити части на кожата се зачервиха болезнено, а това лято вече бях сменила няколко кожи, имах стабилен тен, уж...
Докато почивахме оглеждах околните чукари и причудливите скали.
Чудех се къде ли извежда маркировката. Коя ли е пътеката, по която ще тръгнем нагоре. Ама не беше тази.
Ето тази беше. И вече сме започнали катеренето нагоре. Почти в началато сме още. Добре изглежда, нали.
Някъде ниско долу, вляво остана езерцето около което почивахме. Тодорка, продължаваше да наблюдава нашите подвизи.
О, Небеса! Вече сме горе. И отново гледката е невероятна!
Пред нас е Голямо Спано поле. Предстои равен участък от прехода. Но за мен вече думичката "лесно" не съществува, не вярвам, че няма да има изненади.
На това място маркировката се разделя. Ние ще тръгнем по синята - надясно, а жълтата продължава наляво към хижа Яне Сандански.
Вдясно се извисява връх Гергийца (2 589м). Зад него са красивите Георгийски езера, които също като Бъндеришките имат ледников произход и гранитна основа. Георгийския циркус е едно от най-красивите места в Пирин.
Имената на трите върха - Муратов, Гергийца и Синаница не са случайни. Свързва ги една легенда. Гергийца била красива девойка, дъщеря на пирински овчар. Мурат бей видял девойката край едно от езерата, харесал я и тръгнал след нея към върха. Когато протегнал ръце да я улови, уплашената девойка извадила кама и се пробола с нея. На врата и Мурат бей забелязал талисман, в който било скрито парченце кожа с надпис: "Синаница". Същият амулет носел и той самият, знаел, че Синаница е името на неговата майка...
Последен поглед назад към страшната пътека и присмехулницата Тодорка. След малко, тя ще се скрие от погледите ни. В ляво от пътеката, по която потегляме се ширва Спано поле. По него има пръснати красиви езера - Спанополските езера и спокойно подрънкват хлопките на многобройните крави, пасящи по него. Нищо общо с лилавата крава Милка, красиви, щастливи български крави.
Преходът по равното е направо да вървиш и да си пееш. Наоколо е зелено и красиво, обсипано с планиски цветя и отвсякъде се спускат планински бъбриви ручеи към кристалните води на езерата, а в тях се оглежда небето, прави им облачни разни физиономии и ги разсмива... Ама... предстоеше Синанишката порта (2 440м).
Красивите снимки с пирински цветя и гадинки са на приятелката ми Таня Иванова. С нейно разрешение ги показвам. В този участък на прехода вече бях много изморена и нямах сили да се наснишам над малките цветенца и листенца, за да ги снимам. Оглеждащото се в езерата небе пък видях на снимките на водача ни Милен Георгиев. Изпросих си и неговото позволение да ги покажа, но кой знае защо не мога да кача снимки от неговия апарат. А ако моите ви харесват, то неговите ще ви омагьосат, правени са с окото и от позицията на художник.
На височина около 2 500м има пчели, пъстри паячета, комари, доста големи и стръвни, дори гущерчета, също наситено пъстри, не сивички като нашите...
Е равната и красива пътечка свърши. Почти неусетно. Вече сме пред Синанишката порта. Тя е на юг от връх Гергийца. Започва последното решаващо катерене за деня. Отново канари и камъни. И отново идва момент, в който осъзнаваш, че по тези места не бива да се движиш сам. Наоколо е приказно красиво наистина. Преди да тръгна на това пътешествие проучих маршрута. Навсякъде показваха красотите, метрите, разстоянията, но почти никой не казваше, че е трудно и усилно това катерене из Пирин. Ако не си минал по тези пътеки, няма как да изпиташ пълното усещане от приключението.
Бяхме вече почти пред самата порта. На метри разстояние. В скалите имаше вкусни зрели боровинки, които някак си отвличат вниманието. И когато като гладни врабчета ги нападнахме, изключително търпеливият ни водач вече не можа да ни изтърпи. За него времето вече напредваше, защото нашата цел беше хижа Синаница, а неговата - връх Синаница. Той с ударния отряд на групата беше решил да се качи на върха, а трябваше и да успее да се върне навреме в хижата.
И така боровинките бяха зарязани. Бързахме. Обаче имаше на пътя ни скала, доста висока, вероятно около метър, знам ли, от умора може и по-голяма да ми се е видяла. Не можех да се изкатеря сама, равен гладък камък. Надолу доста стръмна, почти отвесна височина и ужасните камъни разбира се. Сега се чудя дали не можеше да се заобиколи по някакъв начин, ама май не можеше. Та мъжете се изкатериха напред и изтеглиха жените. В крайна сметка всичко приключи добре. Наистина е хубаво, когато има кой да ти подаде ръка и е зареден с достатъчно търпение...
Когато най-после надникнахме към Синанишкото езеро откъм седловината въпреки чудната гледка не изпитах облекчение. Наоколо по огромните канари имаше множество паметни плочи... доста е депресиращо, особено като погледнеш стръмния склон от другата страна, спускащ се към красива зелена поляна, зад която се вижда езерото и наднича хижата... Всичко е примамливо и много красиво, направо вълшебно, на табелката наблизо пише 30 мин до Синаница, но... камъни, отново и ужасна стръмнина. За мен слизането се оказа най-страшната част от този преход. Краката ми окончателно бяха стегнати от мускулната треска и се придвижвах буквално крачка по крачка. Мъчително бавно. Отново хижата беше ей там, отсреща. Истинско облекчение беше равната зелена поляна, зад която се виждаше хижата. Е да, ама не. Изведнъж след поляната отново имаше спускане по камниста пътека, после горичка от клек и накрая пътеката към хижата. Точно когато излязох от горичката се чу веселото бърборене на поточе. Водата ни в този дълъг преход беше свършила и това беше щастлив миг за този ден. Такава студена и бистра, прозрачна, жива вода не съм пила никога през живота си.
Пътеката продължаваше заедно с поточето към хижата, а около него имаше живописни естествени алпинеуми. В пукнатините на скали от мрамор и гранит цъфтяха вълшебни цветя. Бели и сини камбанки, наситено оранжево омайниче и някакви ситни бели и розови цветченца. Всичко това сред тучна зеленина.
Това беше най-тежкият за мен преход. Последните метри сякаш ги изминах за часове. Когато най-сетне се добрах до хижата, там вече първите пристигнали бяха успели да похапнат и даже си бяха полегнали и сладко спяха. Явно всички бяха изморени, а аз едва се държах на краката си. Почивката беше най-хубавото нещо. В хижата хапнахме по бобена чорба, шопска салата и естествено домашна кайсиева и мезета, които се извадиха от раниците.
А навън слънцето вече слизаше ниско. Излязох с намерението да се разходя около езерото. Наоколо беше много красиво. Но изпитах такава умора, че нямах сили да продължа.
Синанишкото езеро (2181м) и връх Синаница (2 516м ) - малко райско кътче в Синанишкия циркус. Синанишкото езеро е едно от десетте най-дълбоки езера в Пирин, дълбоко е повече от 11м. Оттича се под земята и чудодейно водите му излизат на повърхността след окло 120м, за да дадат началото на Синанишката река, която е ляв приток на р. Влахина.
Връх Синаница е може би най-красивият връх в Пирин. Неговата структура е от розов и сив мрамор. Върхът сякаш е разделен на две части, поради което му казват Разцепеният връх. Североизточната отвесна скала на върха е призната за алпийски катерачески обект от категория "А". Синаница е любимо място за професионалните катерачи.
От върха се открива разкошна панорама. Казват, че при ясно време от Синаница се виждат Вихрен и Кончето - на североизток , а на югоизток изсечените гранити на Каменица. Наистина се виждат. Аз ги видях на снимките на изкачилите се до върха. Гледката наистина е невероятна!
Хижата. Това е едно местенце, където човек може да се приюти. Не е петзвезден хотел и не всеки не само, че не би стигнал до тук, но не би и предпочел да нощува в такива условия. Това не е и място, на което идват онези, които не могат да си позволят "нормална" почивка, каквото и да значи това... Не случайно пиша тези редове. "Не всичко е пари, приятелю!" се пее в една песен. Няма да коментирам, че една добра екипировка никак не е евтина и че бобената чорба на това място е 2,50, а шопската салата 5 лева... В планината "маат крачоли" силните хора, тези които знаят как да се заредят с най-истинската и чиста енергия.
Навън в красиви отблясъци бавно залязваше слънцето, а небето преливаше във всички нюанси на лилавото. Мястото наистина е вълшебно и много спокойно. Пред палатките гореше огън и около него развеселена компания свиреше на китари и пееше, искрено се забавляваха. Бяха човеци от втората младост, пееха стари градски песни и си разказваха отминали истории, често, често си викаха наздраве. Завидях им на духа и на енергията. Представяте ли си! И китарите бяха донесли до тук!
Бавно движещите се сутрин тръгват най-рано. Тоест - аз. Не ми тежи ранното ставане, а и обичам да срещам изгрева и да наблюдавам и усещам пробуждането на земята. Беше тъмно когато станахме и звездното небе надничаше надолу в циркуса. Бяхме толкова близо до звездите, че ако протегнем ръка, ще ги докоснем. Точно на върха на една от скалите на изток, от тези, които ограждаха циркуса, беше кацнала Зорницата.
Звездите постепенно избледняха, а наоколо бавно и неусетно просветля. Планината се пробуждаше с подсвиркването на някаква птичка, прехвърчаща из клека. Пробуждаше се и езерото, оглеждайки в себе си клонките на околните горички. Сетих се за онова брилянтно стихотворение на Пенчо Славейков:
Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.
Ето че слънчевите лъчи близват първо Синаница и розовият мрамор започва да грее.
Луната още не си е отишла, свари я денят. Само преди две нощи беше пълнолунието и още е топчеста и овална.
Зората обагри небето в нюанси на бледолилаво и розово и нежната и усмивка обгърна планината.
Слънцето все по-уверено се издигаше и докосваше с поглед върховете един по един.
А ние вече се катерехме обратно към Синанишката порта.
До самата порта ни придружи хижарското куче. Дружелюбно се движеше с нас, пък и мълчаливо беше...
Синаница грееше под златото на слънцето и сякаш това злато се разливаше и придобиваше оня меден оттенък, който има руското злато - розовее и грее едновременно.
Горе сме. Слънцето ни заля с пожар от ярки лъчи. Някъде долу в ниското и още в сянка са езерото и хижата.
Тук сред канарите седнахме за почивка и закуска. Тук посрещнахме изгрева.
Кучето поспря с нас.
Явно му харесваше да среща изгрева. Наслаждаваше се на гледката към Спано поле или пускаше ухо към звънците на кравите, които някъде долу бяха оставени свободно да пасат...
Слънцето вече беше освободило от върховете цялата си светлина и щедро я разпиляваше над нас.
Пътеката, по която дойдохме предишния ден.
И пътеката, по която щяхме да се спуснем днес.
Но оттук започва ново приключение.
Изгревът, запалил билото на планината.
И страшните скали на Синанишката порта.
Започва новият ден. Ширват се нови пътеки пред нас...
Някакво анонимно безполово същество, ком...
Разни ненормалници и шизофренични дебили...
7 януари 2023 год. военна сводка от руск...
Разни ненормалници и шизофренични дебили...
7 януари 2023 год. военна сводка от руск...
Пророчески предсказания на Ефросиния Поч...
Коментари - "Визия за България"...
Златоград и карнавалът в Ксанти
Коментари - "Визия за България"...
Златоград и карнавалът в Ксанти
Следващ постинг
Предишен постинг
До тези места аз не успях да стигна, дано успея следващата отпуска:)
Хубав ден!:)
цитирайХубав ден!:)
:))) Оххх, това беше най-трудният за мен преход. Но вече ми липсва усещането за планина. Веднага бих тръгнала отново.
Усмивки!
цитирайУсмивки!
3.
анонимен -
Голям преход,
26.08.2012 12:36
26.08.2012 12:36
увлекателна история, красиви снимки, незабравими емоции ;)
цитирай:))) Ох, неповторими са емоциите!
цитирайРазкош е! Не знам помниш ли, но едноименния разказ от книгата ми, която навремето редактира "Седем порти" е писан на Синаница:) Върна ме във времето.
цитирай:))) През цялото време, докато пръхтях като парен локомотив по тези камънаци си мислех за твоите Седем порти. Едва сега осъзнах наистина какво е да преминеш през тях. Наистина трябва да изхвърлиш голяма част от товара си във всеки един смисъл на думата - пряк и преносен. И още нещо ти се чудех - наистина ли сам минава по тези места...
цитирай
7.
hristo27 -
Завиждам ти за чудесния преход!...
26.08.2012 13:16
26.08.2012 13:16
Завиждам ти за чудесния преход!
Не съм ходил по тези прекрасни места.
цитирайНе съм ходил по тези прекрасни места.
И аз не бях. До сега. Знаеш ли, сега вече съм усетила още един от различните вкусове на щастието, видяла съм още едно от лицата му... :)
цитирайПочувствах се малък.
цитирайО, да. Ние сме нищожни малки човечета в царството на Перун. Но ако все пак те допусне до някои от тайните си - порастваш някак си... само до размерите на великан... ;)
цитирайqbylkovcvqt написа:
:))) През цялото време, докато пръхтях като парен локомотив по тези камънаци си мислех за твоите Седем порти. Едва сега осъзнах наистина какво е да преминеш през тях. Наистина трябва да изхвърлиш голяма част от товара си във всеки един смисъл на думата - пряк и преносен. И още нещо ти се чудех - наистина ли сам минава по тези места...
Ние се движехме обратно. От Каменица към Синаница, а след Синаница към Вихрен. Незабравимо преживяване.
:) То и на обратно не е по-лесно.
А Каменица ни е следващата спирка.
цитирайА Каменица ни е следващата спирка.
13.
анонимен -
pipinana
26.08.2012 14:30
26.08.2012 14:30
http://www.youtube.com/watch?v=4tJQq8A9rm4 BOKO , liubov moia , vse za slujebni ne6ta govori6 , vse za profi ,,a az sam s teb v 4isto 4ove6ki plan , li4en obi4 moia ,,, Az gledam ti da si dobre i da tie komfortno mili
цитирай:))) Харесвам, не, обожавам картините на Дали! В клипа има използвани две, първата с водопада е една от най-любимите ми.
А любовта, тя не е само песен и лирика... Дори любовта е преминаване през Седем порти,най-малко... И в планината се проверява силата и...
Поздрав! И много любов! ;)
цитирайА любовта, тя не е само песен и лирика... Дори любовта е преминаване през Седем порти,най-малко... И в планината се проверява силата и...
Поздрав! И много любов! ;)
Поздрави! :)
цитирайИ аз. При първа възможност, ще се върна там отново... :)
цитирайПиша "двата", защото търпеливо изчаках този втория пътепис, след като вече бях прочел и разгледал предишния - първия за пиринското ви приключение - изкачването на вр.Вихрен. Много малко могат да проявят такава воля при такова физическо състояние и то в същото време да имат настроение око за снимане на пиринските красоти ! Още веднъж Поздравления!
С интерес забелязах това което си усетила на сутринта на Синаница - въпреки съсипващата умора от прехода, още в ранни зори ставаш от сън бодра и заредена с енергия за новия преход! Е, те това е характерно за планината - стигаш капнал до хижата, а на сутринта, още в ранни зори си възстановен физически! Невероятна е силата на планината!
И още нещо! Пътеписът за Синаница завършва с чудесния клип El Amor на Хулио Иглесиас! Интересно?! същият, абсолютно същият клип го получих в коментарите за постинга си "Жени с раници" Само че... от анонимен засекретен като "pipinana" ...?!
Някъде из коментарите разбрах за желанието ви да походите и из Родопите. Тъй като съм много близко до Пазарджик, предлагам си водачеството за изкачване на вр. Баташки снежник. Изключително обзорен връх при късмет с ясно време, добра видимост. До него пътеките са само по трева :-)))
Благодаря и за това виртуално пътуване след няколко годишно прекъсване на броденето ми из Пирин! Специални поздравления за работата с фотото!!!
цитирайС интерес забелязах това което си усетила на сутринта на Синаница - въпреки съсипващата умора от прехода, още в ранни зори ставаш от сън бодра и заредена с енергия за новия преход! Е, те това е характерно за планината - стигаш капнал до хижата, а на сутринта, още в ранни зори си възстановен физически! Невероятна е силата на планината!
И още нещо! Пътеписът за Синаница завършва с чудесния клип El Amor на Хулио Иглесиас! Интересно?! същият, абсолютно същият клип го получих в коментарите за постинга си "Жени с раници" Само че... от анонимен засекретен като "pipinana" ...?!
Някъде из коментарите разбрах за желанието ви да походите и из Родопите. Тъй като съм много близко до Пазарджик, предлагам си водачеството за изкачване на вр. Баташки снежник. Изключително обзорен връх при късмет с ясно време, добра видимост. До него пътеките са само по трева :-)))
Благодаря и за това виртуално пътуване след няколко годишно прекъсване на броденето ми из Пирин! Специални поздравления за работата с фотото!!!
Привет! :)))
Ох, ако изкачването на Вихрен беше накрая - едва ли щях да го изкача.
А и се справих все пак, защото всички в групата имаха достатъчно търпение и усещах подкрепата им. Отдавна мечтая за такива истински пътешествия.
Песента и аз я получих в коментар и реших да я пусна... :)
Сърдечно благодаря за поканата, при възможност за мен ще е истинско удоволствие. Пък щом е само тревааа ;)
Минахме през Пазарджик на път за Банско. Не бях ходила в този южен град. Целта ни беше църквата с интересна история и резбован иконостас от майстори от Дебърската школа... Хм, не знам защо започнах разказа си точно от Вихрен... може би защото си ми е бойно кръщение. :)
Фотото е съвсем любителско... :))) Жаждата за приключение е по-силна, а и планината си е магия.
Поздрав и усмивки!
цитирайОх, ако изкачването на Вихрен беше накрая - едва ли щях да го изкача.
А и се справих все пак, защото всички в групата имаха достатъчно търпение и усещах подкрепата им. Отдавна мечтая за такива истински пътешествия.
Песента и аз я получих в коментар и реших да я пусна... :)
Сърдечно благодаря за поканата, при възможност за мен ще е истинско удоволствие. Пък щом е само тревааа ;)
Минахме през Пазарджик на път за Банско. Не бях ходила в този южен град. Целта ни беше църквата с интересна история и резбован иконостас от майстори от Дебърската школа... Хм, не знам защо започнах разказа си точно от Вихрен... може би защото си ми е бойно кръщение. :)
Фотото е съвсем любителско... :))) Жаждата за приключение е по-силна, а и планината си е магия.
Поздрав и усмивки!
Още нямам такъв кураж за приключения от този род. Винаги ме е било страх от височините, но си струва усилията. Поздрави!
цитирайО, струва си!!! :) Няколко дни след всичко това изпитвах страх от обикновени стъпала, особено от слизането :))) Но само няколко дни...
Усмивки!
цитирайУсмивки!
се върнах отново там, на тези приказни и красиви места, изкачих стръмните пътеки, чух хлопките и клокочещите извори!
Браво Славе!
цитирайБраво Славе!
Търсене
За този блог
Гласове: 26550
Блогрол
1. Блогът с вълшебства
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето
2. Правописен речник
3. Зората
4. С усмивка
5. Малкият принц
6. cefules
7. Виртуални строфи
8. Език свещен на моите деди
9. Яна
10. песен
11. Слънцето
12. saga
13. Rush
14. Тълковен речник
15. PONTIS
16. 100
17. На път
18. Речник на българския език
19. Дейвид Вайс - Възвишено и земно
20. Иван Ефремов, Атинянката Таис
21. Речник, речник...
22. Отвъд фантазията
23. Най-нежната песен
24. Sparotok
25. Djani
26. Rizar
27. слънцето